Равнищата на душевността днес се явяват с по-ясна форма от всякога, от една страна, заради главоломното развитие на природните науки, а от друга, заради все по-задълбочените изследвания и разкрития за човешката душевност. Втората от тези две дейности се извършва сборно от философи, творци, психолози, лингвисти… Тази триизмерна поява на сложния душевен свят слага началото на едно важно деление в литературата. Фактически, такова деление се прави съзнателно или несъзнателно още откакто тя се е зародила – самата същност на литературата предопределя наличието на един вид писатели, които не се задоволяват с повърхностното ниво на душевността и питаят силно любопитство към онази непозната територия, чието съществуване те смътно долавят и откриват случайно в творческия процес.
Скритото душевно царство не съществува в общественото познание – може да се каже, че за мнозинството хора то е невидимо. Малцина творци притежават необходимата смелост и енергия да го изследват в дълбочина и да донесат оттам разнородни описания – описания, които през епохите са разширявали още и още неговите граници. Творците, принадлежащи на този тъмен свят, са хора с изключително сложна душевност. В моята читателска история към този отряд се числят Данте, Шекспир, Сервантес, Гьоте, Борхес, Кафка, Калвино, както и създателите на древните библейски притчи. Всички те са се вглеждали не в повърхностния, а в онзи скрит и трудно изговорим живот в дълбините, който въздейства на абсолютно всичко. Той се явява като „пиеса в пиесата“ в „Макбет“ и „Юлий Цезар“ или като „пиесата в две действия“, за която споменава Борхес. Творбите на тези писатели поначало не са за масата и няма как да доставят естетическо удовлетворение на мнозинството. Те въздействат само на малък кръг от хора, но пък така, че разтърсват душите им и променят светогледите им.
Заради необичайните им обекти на изразяване този вид писатели споделят една обща характеристика – езикът им изобилства от първичните спомени на едва зародилото се човечество. Заедно с търсенията им и езикът им е достигнал до извора. За да изговори неизговоримото, самият език осъзнава собствените си равнища, съответни на равнищата на обекта – в скритите кътове на мозъка се извършва дейност по превръщането на „нищо в нещо“ и така се появяват творби, изградени от метафори, видения, високи абстракции и различни видове пространство-време, където външните неща представляват алюзии за дълбинните душевни механизми и върху най-сериозните драми са насложени карнавални фарсове. В създадения от Шекспир Рим хората се носят като призраци из улиците и сипят алегории при всяко отваряне на устите си („Юлий Цезар“); в сътворения от Гьоте древногръцки фантазмен свят вулгарното и възвишеното се сливат в едно и уродливи вещици стават носителки на най-вълшебна красота („Фауст“); а в чудатите разкази на Кафка човекът подлага сам себе си на съдебен процес и стига дотам да си даде смъртна присъда („Процесът“)… В тези необикновени творби езикът, иначе повреден от продължителната злоупотреба от страна на хората, се сдобива с нов живот.
Този вид литература може да се нарече литература на душата. Тя описва онзи по-обширен свят, който съществува паралелно на всепризнатия реален. Там общите познания, гледища, обичаи и разум се подлагат на съмнение и накрая се отхвърлят, а наличният език се преобръща и отрича, вследствие на което придобива неочаквани приложения.
Какво движи перата на литературните творци в този широк и тъмен свят, за който хората знаят толкова малко? Как се задейства механизмът на творчеството? Първо се отстраняват всички външни смущения, след което човекът остава напълно гол. Този гол човек обаче не пропада до нивото на животните – напротив, сега той разполага с най-чистия душевен свят. Творчеството под опеката на този свят изважда наяве човешката същност – това древно и вечно противоречие – без най-малкото отклонение. И така читателят вижда неудържимите пулсации на живота, вижда как възвишеният разум въздържа и подтиква тези примитивни движения, както и сложните, почти мистични отношения между въздържането и подтика. Само ако си изясни тази основна структура в творбата, читателят ще може да проумее какво разказва писателят. В дълбините на триизмерните истории за душата отношенията между читател и писател разширяват смисъла на творбата и по този начин двамата се превръщат в съучастници. Пасивното четене бива напълно отстранено, защото всеки четящ се намесва творчески в процеса. Тъкмо поради тази причина литературата на душата надскача държавните граници и става притежание на цялото човечество. Независимо от расата, структурата на човешките души е една и съща, идентични са и конфликтите, срещу които те се изправят.
Ако в общуването наистина са възможни чудеса, най-голяма е вероятността те да се случат в този тип литература. Нейните създатели са неотстъпно отдадени на дълга да обръщат писането си навътре, да разкриват равнище след равнище от онова мистично царство, да въвличат читателските усещания в ядрото и фините структури на древния хаос и неуморно да пробиват в същността на непонятната човешка природа. Всички опознати по този начин съответстващи структури обаче са само пореден удар срещу хаоса, защото точно както духът не умира, така и този процес няма край – това се отнася и за писането, и за четенето. А за да продължи процесът, е необходима освободена житейска сила.
Долу, в отвъдното, в душевната сфера на човечеството действително тече една друга река на историята, но поради нейната дълбочина и скришност хората трудно долавят съществуването ѝ. Тя е придобила статут на истинска история заради усилията на безброй наши предшественици, които пак и пак са задвижвали водите ѝ, и така след толкова години реката продължава своя кротък ход. Звучи като някой мит и може би литературата на душата е именно това – легенда, която се явява и чезне безспир, една неизлечима вечна болка в човешката природа.
Индивидуалната болка на писателя на душата не може да се удостовери сама. Със своите творби той може само непрекъснато да я обновява, което е и единственият му начин на удостоверение. Този странен метод е причината за друга обща черта между всички писатели на душата – вечната тъга. Тъкмо от мрака на тъгата извират живите води на историята на изкуството. Всички постижения от упоритото дълбаене навътре без изключение се сливат с тази вечна река, тъй като въпросната история поначало принадлежи на настойчивите индивиди и съществува само защото те съществуват. Тази история на душевността, която тече паралелно с историята от учебниците, се пише от малобройните най-проницателни творци, но връзка с нея може да се осъществи във всеки обикновен човек. Това е историята с най-голяма универсалност, затова и за нейните читатели няма ограничения по статус, положение или раса – необходимо е единствено душевно въжделение.
Но възможно ли е изобщо общуването? Как се случва то? На този въпрос не може да се отговори само рационално – иначе казано, в тези неща се съдържа някаква мистичност. Ако човек е с потиснатата душевна структура, която не се е явявала в продължение на десетилетия, той няма как отведнъж да откликне на душевните картини в творбите на тези писатели. Не разполагаш ли в себе си с необходимите условия, четенето няма как да предизвика в теб непреодолимия импулс за говорене, а без него не можеш да осъществиш истинско общуване с творбата.
Разбира се, така наречените необходими условия също имат множество равнища, по които читателите се катерят като по пирамида. В този процес напредналите читатели играят водеща роля – те не само казват на другите как да разбират творбата, но по-важното е, че им разкриват едно особено душевно движение и така внедряват в тях запленението от чувствителността към формата на изкуството, а то задейства вътрешните им механизми.
Когато група хора независимо един от друг доловят съществуването на някаква чиста смислова сфера, обхватът на общуването се разширява и вътре в тях мистиката се превръща в действителност. Дългосрочните усилия на творците са насочени именно към изваждането на тази действителност. Понеже хората няма как да я изговорят, единственият начин за доближаване до нея е някъде между казаното от теб, казаното от мен и казаното от тях.
Общуването с гореспоменатите писатели е трудоемка работа. Никой не може отведнъж да схване техните творби, а тази изначална неспособност е свързана и с болка, объркване, тревожност и загуба на преценка. Всичко това са типичните характеристики на този нов вид четене. Моят личен опит е следният: първо отхвърлям повърхностните рационални преценки и така позволявам на всичко онова, което ме обърква и стимулира, да отведе усета ми все по-надълбоко, оттам житейският ми опит може да го изстреля към непознати територии, той загърбва преценките и разграниченията и съвсем естествено се издига до нова рационалност.
Водещ в този процес е езиковият усет – читателят трябва неотклонно да следва загатванията на писателската душа, в противен случай рискува буйните талази да го понесат в неизвестна посока и в крайна сметка да го изхвърлят на брега. Така че този вид четене е съревнование на волите и изпитание за житейските сили.
Това са моите душевни стремежи и моят творчески и читателски опит.
превод от китайски: Стефан Русинов
страшно готина светкавица 