Цан Сюе

unnamed
Цан Сюе (残雪) (1953) за кратко работи като шивачка, преди да започне да пише през 80-те години на XX век. За разлика от другите авангардни писатели, които добиват голяма популярност по това време, тя продължава с литературното експериментаторство и през новия век. Тя е и най-продуктивната сред тях – творбите ѝ включват сборници с разкази и повести, романи, автобиография, есеистика, литературна критика и изследвания върху творчеството на Кафка, Борхес, Калвино.

Произведения:

от книгата „Литературните възгледи на Цан Сюе“:
Равнищата на душевността

Вашият коментар

Filed under Цан Сюе

Цан Сюе: Равнищата на душевността

Равнищата на душевността днес се явяват с по-ясна форма от всякога, от една страна, заради главоломното развитие на природните науки, а от друга, заради все по-задълбочените изследвания и разкрития за човешката душевност. Втората от тези две дейности се извършва сборно от философи, творци, психолози, лингвисти… Тази триизмерна поява на сложния душевен свят слага началото на едно важно деление в литературата. Фактически, такова деление се прави съзнателно или несъзнателно още откакто тя се е зародила – самата същност на литературата предопределя наличието на един вид писатели, които не се задоволяват с повърхностното ниво на душевността и питаят силно любопитство към онази непозната територия, чието съществуване те смътно долавят и откриват случайно в творческия процес.

Скритото душевно царство не съществува в общественото познание – може да се каже, че за мнозинството хора то е невидимо. Малцина творци притежават необходимата смелост и енергия да го изследват в дълбочина и да донесат оттам разнородни описания – описания, които през епохите са разширявали още и още неговите граници. Творците, принадлежащи на този тъмен свят, са хора с изключително сложна душевност. В моята читателска история към този отряд се числят Данте, Шекспир, Сервантес, Гьоте, Борхес, Кафка, Калвино, както и създателите на древните библейски притчи. Всички те са се вглеждали не в повърхностния, а в онзи скрит и трудно изговорим живот в дълбините, който въздейства на абсолютно всичко. Той се явява като „пиеса в пиесата“ в „Макбет“ и „Юлий Цезар“ или като „пиесата в две действия“, за която споменава Борхес. Творбите на тези писатели поначало не са за масата и няма как да доставят естетическо удовлетворение на мнозинството. Те въздействат само на малък кръг от хора, но пък така, че разтърсват душите им и променят светогледите им.

Заради необичайните им обекти на изразяване този вид писатели споделят една обща характеристика – езикът им изобилства от първичните спомени на едва зародилото се човечество. Заедно с търсенията им и езикът им е достигнал до извора. За да изговори неизговоримото, самият език осъзнава собствените си равнища, съответни на равнищата на обекта – в скритите кътове на мозъка се извършва дейност по превръщането на „нищо в нещо“ и така се появяват творби, изградени от метафори, видения, високи абстракции и различни видове пространство-време, където външните неща представляват алюзии за дълбинните душевни механизми и върху най-сериозните драми са насложени карнавални фарсове. В създадения от Шекспир Рим хората се носят като призраци из улиците и сипят алегории при всяко отваряне на устите си („Юлий Цезар“); в сътворения от Гьоте древногръцки фантазмен свят вулгарното и възвишеното се сливат в едно и уродливи вещици стават носителки на най-вълшебна красота („Фауст“); а в чудатите разкази на Кафка човекът подлага сам себе си на съдебен процес и стига дотам да си даде смъртна присъда („Процесът“)… В тези необикновени творби езикът, иначе повреден от продължителната злоупотреба от страна на хората, се сдобива с нов живот.

Този вид литература може да се нарече литература на душата. Тя описва онзи по-обширен свят, който съществува паралелно на всепризнатия реален. Там общите познания, гледища, обичаи и разум се подлагат на съмнение и накрая се отхвърлят, а наличният език се преобръща и отрича, вследствие на което придобива неочаквани приложения.

Какво движи перата на литературните творци в този широк и тъмен свят, за който хората знаят толкова малко? Как се задейства механизмът на творчеството? Първо се отстраняват всички външни смущения, след което човекът остава напълно гол. Този гол човек обаче не пропада до нивото на животните – напротив, сега той разполага с най-чистия душевен свят. Творчеството под опеката на този свят изважда наяве човешката същност – това древно и вечно противоречие – без най-малкото отклонение. И така читателят вижда неудържимите пулсации на живота, вижда как възвишеният разум въздържа и подтиква тези примитивни движения, както и сложните, почти мистични отношения между въздържането и подтика. Само ако си изясни тази основна структура в творбата, читателят ще може да проумее какво разказва писателят. В дълбините на триизмерните истории за душата отношенията между читател и писател разширяват смисъла на творбата и по този начин двамата се превръщат в съучастници. Пасивното четене бива напълно отстранено, защото всеки четящ се намесва творчески в процеса. Тъкмо поради тази причина литературата на душата надскача държавните граници и става притежание на цялото човечество. Независимо от расата, структурата на човешките души е една и съща, идентични са и конфликтите, срещу които те се изправят.

Ако в общуването наистина са възможни чудеса, най-голяма е вероятността те да се случат в този тип литература. Нейните създатели са неотстъпно отдадени на дълга да обръщат писането си навътре, да разкриват равнище след равнище от онова мистично царство, да въвличат читателските усещания в ядрото и фините структури на древния хаос и неуморно да пробиват в същността на непонятната човешка природа. Всички опознати по този начин съответстващи структури обаче са само пореден удар срещу хаоса, защото точно както духът не умира, така и този процес няма край – това се отнася и за писането, и за четенето. А за да продължи процесът, е необходима освободена житейска сила.

Долу, в отвъдното, в душевната сфера на човечеството действително тече една друга река на историята, но поради нейната дълбочина и скришност хората трудно долавят съществуването ѝ. Тя е придобила статут на истинска история заради усилията на безброй наши предшественици, които пак и пак са задвижвали водите ѝ, и така след толкова години реката продължава своя кротък ход. Звучи като някой мит и може би литературата на душата е именно това – легенда, която се явява и чезне безспир, една неизлечима вечна болка в човешката природа.

Индивидуалната болка на писателя на душата не може да се удостовери сама. Със своите творби той може само непрекъснато да я обновява, което е и единственият му начин на удостоверение. Този странен метод е причината за друга обща черта между всички писатели на душата – вечната тъга. Тъкмо от мрака на тъгата извират живите води на историята на изкуството. Всички постижения от упоритото дълбаене навътре без изключение се сливат с тази вечна река, тъй като въпросната история поначало принадлежи на настойчивите индивиди и съществува само защото те съществуват. Тази история на душевността, която тече паралелно с историята от учебниците, се пише от малобройните най-проницателни творци, но връзка с нея може да се осъществи във всеки обикновен човек. Това е историята с най-голяма универсалност, затова и за нейните читатели няма ограничения по статус, положение или раса – необходимо е единствено душевно въжделение.

Но възможно ли е изобщо общуването? Как се случва то? На този въпрос не може да се отговори само рационално – иначе казано, в тези неща се съдържа някаква мистичност. Ако човек е с потиснатата душевна структура, която не се е явявала в продължение на десетилетия, той няма как отведнъж да откликне на душевните картини в творбите на тези писатели. Не разполагаш ли в себе си с необходимите условия, четенето няма как да предизвика в теб непреодолимия импулс за говорене, а без него не можеш да осъществиш истинско общуване с творбата.

Разбира се, така наречените необходими условия също имат множество равнища, по които читателите се катерят като по пирамида. В този процес напредналите читатели играят водеща роля – те не само казват на другите как да разбират творбата, но по-важното е, че им разкриват едно особено душевно движение и така внедряват в тях запленението от чувствителността към формата на изкуството, а то задейства вътрешните им механизми.

Когато група хора независимо един от друг доловят съществуването на някаква чиста смислова сфера, обхватът на общуването се разширява и вътре в тях мистиката се превръща в действителност. Дългосрочните усилия на творците са насочени именно към изваждането на тази действителност. Понеже хората няма как да я изговорят, единственият начин за доближаване до нея е някъде между казаното от теб, казаното от мен и казаното от тях.

Общуването с гореспоменатите писатели е трудоемка работа. Никой не може отведнъж да схване техните творби, а тази изначална неспособност е свързана и с болка, объркване, тревожност и загуба на преценка. Всичко това са типичните характеристики на този нов вид четене. Моят личен опит е следният: първо отхвърлям повърхностните рационални преценки и така позволявам на всичко онова, което ме обърква и стимулира, да отведе усета ми все по-надълбоко, оттам житейският ми опит може да го изстреля към непознати територии, той загърбва преценките и разграниченията и съвсем естествено се издига до нова рационалност.
Водещ в този процес е езиковият усет – читателят трябва неотклонно да следва загатванията на писателската душа, в противен случай рискува буйните талази да го понесат в неизвестна посока и в крайна сметка да го изхвърлят на брега. Така че този вид четене е съревнование на волите и изпитание за житейските сили.

Това са моите душевни стремежи и моят творчески и читателски опит.

от книгата „Литературните възгледи на Цан Сюе“
превод от китайски: Стефан Русинов
Публикацията (част от проект за поредица преводи на литературни есета) се реализира с подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата“.

Вашият коментар

Filed under Цан Сюе

Лидия Дейвис: Професорът

Преди няколко години си втълпявах, че искам да се омъжа за каубой. И защо не – живеех сама, запленена от кафявия пейзаж, и понякога, докато карах по широките магистрали на Западния бряг, в огледалото за задно виждане се случваше да забележа каубой в пикап. Всъщност сега осъзнавам, че все още бих искала да се омъжа за каубой, само дето в момента живея на Изток и съм женена за човек, който не е каубой.

Но какво ще прави един каубой с жена като мен – професор по английски, дъщеря на друг професор по английски, не много разпусната? Ако изпия едно или две, ставам по-разпусната, но пак говоря правилно и не зная как да се шегувам с хората, освен ако не ги познавам, а и най-често това са университетски хора или хората, които живеят с тях, които също говорят правилно. Нямам нищо против тях, но се чувствам отцепена от всички останали хора в тази държава… ако говорим само за тази държава.

Втълпявах си, че ми харесва облеклото на каубоите, шапката като начало, колко удобно изглеждаха в дрехите си, които бяха така практични, тясно обвързани с работата им. Струва ми се, че много професори се обличат както си мислят, че професорите трябва да се обличат, без реален интерес или любов. Дрехите им са твърде тесни или пък няколко години след модата и само усилват непохватността на телата им.

Първия път, когато ме наеха за преподавател, си купих куфарче, и след като започнах да преподавам, го разнасях из коридорите като другите професори. Забелязвах, че другите професори, основно мъже, но и някои жени, вече не съзнават важността на куфарчетата си, по-младите жени се преструват, че го няма, а по-младите мъже носят куфарчетата си като трофеи.

В това време баща ми започна да ми праща дебели пликове с материали, които той смяташе, че ще бъдат от полза в часовете ми, включително упражнения и цитати. Не изчитах повече от няколко страници, при това само понякога, когато имах сили. Как може стар професор да учи млад професор? Не знаеше ли той, че не бих могла да нося куфарчето си из коридорите и да поздравявам колегите и студентите си, след което да се прибера вкъщи и да чета инструкциите на стария професор?

Всъщност преподаването ми харесваше именно защото ми харесваше да казвам на другите какво да правят. В онези дни ми се струваше много по-естествено, отколкото сега, че ако аз правех нещо по определен начин, значи то е правилно и за другите хора. Толкова бях убедена в това, че и студентите ми бяха убедени. И все пак аз бях преподавател отвън, но нещо друго отвътре. Някои от старите професори бяха стари професори и отвътре, но отвътре аз не бях даже млад професор. Имах вид на жена с очила, но мечтаех за съвсем друг живот, живота на жена, която не носи очила, типа жена, който виждах отдалеч от време на време в баровете.

Далеч по-важен от дрехите на каубоя и начина, по който ги носеше, беше фактът, че един каубой по всяка вероятност няма да знае повече, отколкото му се налага. Ще мисли за работата си и за семейството си, ако има такова, и за забавления, и почти за нищо друго. Бях изтощена от мислене, нещото, което правех най-много през онези дни. Правех и други неща, но продължавах да мисля, докато ги правех. Когато усещах нещо, в същото време мислех за усещането. Налагаше се дори да мисля за какво мислех и да се чудя защо го мислех. Когато се зароди идеята да се омъжа за каубой, си представях, че каубоят ще ми помогне да спра да мисля толкова много.

Представях си също, макар че за това сигурно грешах, че каубоят няма да е като никого от познатите ми – стар комунист или член на ръководен комитет, писател на писма до вестниците, съпруга от факултета, която сервира чай на студентско събиране, професор, който проверява тестове с остър молив и моли всички за тишина. Мислех, че ако умът ми, все така зает, все въртящ се в кръгове, все занимаващ се с някоя идея, а после и с някоя идея за идея, се пресегне към неговия ум, ще срещне нещо по-тихо, щеше да има повече празноти, повече отворени пространства, някои от нещата, които ще са му на ума, ще са небе, облаци, хълмове, а после още конкретни неща като въжета, седла, конска козина, миризмата на коне и добитък, моторно масло, мазоли, грес, огради, канавки, сухи речни корита, куци крави, мъртвородени телета, недъгави телета, посещения на ветеринари, процедури, ваксинации. Представях си всичко това, макар да съзнавах, че някои от нещата, които бих искала да са в ума му, като седлата, раните от седло, конската козина и самите коне, вече не присъстваха в каубойския живот много често. А относно как щях да живея с този каубой, понякога си се представях да чета на тихо с чисти дрехи в хубав кабинет, но понякога си представях как мажа юзди или готвя огромни количества проста храна, или помагам в обора рано сутринта, докато каубоят е напъхал две ръце в крава, за да обърне телето и да може то да се роди изрядно. Проблеми и задължения като тези ще са ясни и аз ще мога да ги изпълнявам по ясен начин. Няма да спра да чета и да мисля, но няма и да познавам прекалено много хора, които се занимават усилено с това, така че ще имам повече усамотение в четенето и мисленето, защото каубоят, макар и така близо до мен през повечето време, няма да се опитва да разбере, а ще ме остави на мира с това. Вече няма да има от какво да се срамувам.

Мислех, че ако се омъжа за каубой, няма да се наложи да напусна Запада. Харесвах Запада заради трудностите. Първо, харесваше ми трудността да различиш кой сезон е свършил и кой тъкмо е започнал, второ, харесвах трудността да откриеш някаква красота в пейзажа, където се намирах. Като начало, бях свикнала с характерната му грозота, широките магистрали, положени сред долините, и новите строежи, започнати по голите хълмове. Впоследствие започнах да откривам красота – харесвах голотата и простото кафяво на хълмовете през сухия сезон, както и начина, по който сгъвките на склоновете, където понякога оставаше влага, се пълнеха с треви и храси, и други, цъфтящи растения. Харесвах простотата на океана и празнотата, когато поглеждах към него. След това, особено след като бях хвърлила толкова усилия да открия красотата му, не исках да го напусна.

Идеята да се омъжа за каубой може да ми е хрумнала от филма, който гледах една пролетна вечер с мой приятел, който също е професор – хубав и интелигентен мъж, по-мил от мен, но още по-неадекватен с хората, дотолкова, че във внезапните си пристъпи на срамежливост забравяше дори имената на стари приятели. Като че ли филмът му харесваше, но нямам никаква престава какво е минавало през ума му. Може би си е представял живот с жената от филма, която беше толкова различна от неговата слаба, нервна и красива съпруга. Докато се отдалечавахме от киното по една от широките магистрали с нищо друго пред или зад нас освен задни фарове и предни фарове и нищо друго от двете ни страни освен тъмнина, единственото ми желание беше да отида някъде в пустинята, възможно най-далеч от всичко, което съм познавала през целия си живот, и от университета, където преподавах, и от градчетата и града около него с всичките интелигентни хора, които живеят и работят в тях, записват идеите си в тетрадки и на компютри в офисите си и в кабинетите си вкъщи и вадят цитати от трудни книги. Исках да загърбя всичко това и да отида някъде в пустинята и да отворя мотел сама с малко момче, да викна един преуморен каубой с мен, преуморен каубой на средна възраст, алкохолик, ако се налага, и да се омъжа за него. Мислех, че познавам едно момче, което можех да взема с мен. Значи ми оставаха само застаряващият каубой и мотелът. Мотелът ми щеше да е хубав, щях да се грижа за него и да разрешавам всички проблеми разумно и незабавно след като се появят. Мислех, че ще бъда добра и твърда бизнесменка просто защото бях гледала един филм, в който имаше една добра и твърда бизнесменка. Тази жена имаше също любящо сърце и способност да разбира другите грешни човешки същества. А истината е, че ако алкохолизиран каубой стане част от живота ми по какъвто и да е важен начин, сигурно ще го скъсам от порицания относно пиенето му, докато накрая не ме зареже. По онова време обаче имах странната увереност, родена от гледането на хубав филм, че мога да бъда нещо различно от това, което бях, и започнах да слушам кънтри музика по радиото в колата, въпреки че ми беше ясно, че тези песни не са писани за мен.

В този момент се запознах с един мъж, който беше в един от класовете ми и изглеждаше прилично близо до идеята ми за каубой, въпреки че в момента не мога да кажа защо мислех така. Той не беше точно като каубой или като представата ми за каубой, така че сигурно съм искала нещо друго, а идеята за каубоя просто ми е хрумнала за удобство. Фактите не пасваха. Той не работеше като каубой, имаше някаква работа, в която залепяше кокалите на шимпанзета. Свиреше на джаз тромбон, а в дните, когато имаше урок, се обличаше в тъмен костюм и носеше черно куфарче. Малко му оставаше да е привлекателен с квадратното, месесто, бледо лице, тъмната коса, мустака, тъмните очи; малко му оставаше да е привлекателен не заради грубите бузи, които бяха белязани от шрапнел, а заради отпуснатото или дивото му излъчване, очите му винаги широко отворени, дори когато се усмихваше, тялото му доста неподвижно, само очите му се мърдаха, гледаха всичко, не изпускаха нищо. Бдителен, той беше готов за защита, сякаш всеки разговор можеше да бъде и нещо като битка.

Един ден няколко души пиехме бира след часа, той мълчеше, изглеждаше доста потиснат, и накрая ни каза, без да повдигне очи, как мисли, че може би ще се премести при баща си и ще върне момиченцето си на майка й. Каза, че не мисли, че е честно да я държи при себе си, защото знае, че понякога просто ще седи и няма да говори – тя ще се опитва да говори с него, но той няма да може да си отвори устата, тя ще продължи да опитва, а той ще седи и ще знае, че трябва да й отговори, но няма да може.

Грубостта и дивотата му ми бяха удобни в този момент и тъй като от време на време ме закачаше, мислех, че ме харесва достатъчно, за да го поканя на вечеря, и накрая го направих, просто да видя какво ще стане. Първо изглеждаше стреснат, после доволен да приеме, после отрезвен и поласкан заради вниманието от страна на преподавателя му.

Срещата не се оказа нещо, което ще промени посоката на живота ми, въпреки че не това очаквах тогава, просто така разсъждавах впоследствие. Той закъсня много, преди да дойде да ме вземе от жилищния комплекс за завършили студенти. Тъкмо бях решила, че няма да дойде, след като бях прекарала един час във все по-обезнадежден ход по мъничкия ми балкон, засенчен от дървета, който гледаше към детската площадка и паркинга, и в мъничката ми всекидневна, която беше претъпкана с нещата на някаква млада двойка, която не познавах, когато той лъсна в стара работна риза с навити ръкави и кафяви кадифени панталони със скъсан ръб на бедрата. Поспря и се огледа, сякаш се канеше да върши някаква работа, забеляза пианото, надвеси се над него за момент и засвири бърза, хубава мелодия, достатъчно дълга да ми върне радостта, след което я прекъсна по средата.

Беше ми много любопитен, сякаш всичко добавено към това, което вече знаех, щеше да е разкритие. Когато се качихме в колата, той се пресегна през мен и отключи жабката, а когато се канехме да слизаме, той се пресегна през мен и я заключи. Попитах защо го прави, той надигна купчина листа в жабката и ми показа дървената задница на пистолет. Каза ми, че двама мъже го преследват и че има нещо общо с момиченцето му.

Паркирахме близо до ресторант, той свали сиво сако от закачалка в колата и го сложи върху ръката си, а докато вървяхме един до друг, запаса ризата си, след което облече сакото. Помислих си, че точно така би направил един каубой – носи сивия си костюм на закачалка в колата и когато се нагласи за излизане с жена, докосва и косата си нежно.

Той пи мляко с китайската си вечеря. Говори за работата си, като ми предостяваше късчета научна информация, след което ми разказа няколко тъпи вица. И двамата не ядохме много, тъй като се срамувахме, мисля, да бъдем само двамата. Каза ми, че се омъжил за съпругата си веднага след като се върнал от войната. Тя била полукитайка, полумексиканка. Каза ми, че слухът му се повредил по време на войната, и забелязах, че ме гледа в устните, докато говоря. Каза ми, че и равновесието му е повлияно, и навън забелязах как, докато вървеше, залиташе към тротоара. В ресторанта пи мляко, а в бара, където отидохме да играем билярд, пи бира. Отвън пред бара той сложи ръка на рамото ми, но в колата каза, че трябва да се прибира при детегледачката. После се отметна и ме заведе на една скала, която се надвесваше над океана, и ме целуна. Около нас бяха паркирани други коли и пикап.

Целуна ме неколкократно там, в стария вишнев форд с пуснато радио, така че можех да си въобразя, че пак съм тийнейджър, само дето когато бях тийнейджър, никога не съм правила такива неща. После слязохме от колата и отидохме на ръба на скалата да погледнем надолу към океана, черната вода на залива и светлинните нишки, които се пресягаха към водата от града, където бяхме играли билярд. Седнахме на пясъка недалеч от ръба на скалата и той ми разказа още малко за трудностите със съпругата му, как полагал усилия да се съберат, как направил всичко по силите си да я очарова, а тя не искала да се очарова. Каза ми, че вече шест месеца е сам с момиченцето си и жена му се прибира вкъщи през няколко дни, за да пробват пак да живеят заедно, въпреки че каквото и да правел той, то не вършело работа. Каза, че няма да може пак да се срещне с мен. Отговорих му, че и без това не съм очаквала такова нещо, понеже скоро заминавам на Изток. Не беше съвсем вярно, че не очаквах да се срещнем отново, но беше вярно, че скоро заминавах. Накрая ме закара вкъщи и ме целуна за лека нощ.

Доколкото можех да преценя, нямах нищо против начина, по който протече срещата, въпреки че на следващия ден се разплаках в колата си по пътя за банката. Мислех, че плача за него, страховете му, трудностите му, загадъчните хора, които си мислеше, че преследват него и дъщеря му, но по всяка вероятност плачех за себе си, от разочарование, въпреки че не съм сигурна какво точно исках. След няколко месеца, когато се бях върнала на Изток, една вечер му се обадих междуградско, след като бях пила две бири сама в апартамента си, и когато отговори, отзад се чуваше шум от хора, които приказваха и се смееха, или семейството му, или купон, не помня, и той звучеше също толкова доволен да ме чуе, както и поласкан, както беше прозвучал, когато го поканих на среща.

Още си представям как се омъжвам за каубой, макар и по-рядко, а и мечтата ми претърпя изменения. Сега съм толкова свикнала с компанията на съпруга си, че дори да се омъжа за каубой, ще искам и той да дойде с мен, въпреки че той би възразил силно срещу всяко местене в посока към Запада, който не му харесва. Така че ако отидем, няма да е като в мислите ми отпреди няколко години, с готвенето на проста храна и помагането на каубоя с трудното теле. Би приключило, или започнало, с мен и съпруга ми, как стоим неадекватни пред ранчото и чакаме, докато каубоят оправя стаите ни.

 

от сборника „Почти без спомен“ (1997)
превод от английски: Стефан Русинов

Вашият коментар

Filed under Лидия Дейвис

Лидия Дейвис: Как се прави

В една детска енциклопедия има описание на любовния акт, което е доста ясно и помага, в случай че започнеш да забравяш. Започва с привличане между мъж и жена. Кръвта се стича към гениталиите им, докато те се целуват и галят, подуването предизвиква желание в тези части да бъдат докосвани, пенисът на мъжа се уголемява и втвърдява, а вагината на жената става влажна и хлъзгава. В този момент пенисът може да бъде вкаран в женската вагина и органите се раздвижват заедно „удобно и приятно“, докато мъжът и жената достигнат до оргазъм, „не задължително по едно и също време“. Статията обаче завършва с предупредителна поправка на началното твърдение относно привличането: в днешни дни много хора правят любов, пише в нея, без да изпитват взаимна обич, дори без да са привлечени един към друг, и още не се знае дали това е нещо хубаво.

 

от сборника „Разновидности на безпокойството“ (2007)
превод от английски: Стефан Русинов

Вашият коментар

Filed under Лидия Дейвис

Ли: Напразен смях

Той обича да се смее. Често, когато се засмее, пада някъде, където може да падне, и се задавя от смях. Питам го, на какво се смееш? Той надига зачервено, останало без дъх лице и само махва с ръка, иска да каже, ох, не, не мога, много е смешно.

Една вечер седим заедно на дивана и гледаме телевизия. Дават местно предаване, казва се „От мястото на събитието“. Изведнъж изскачат реклами, рекламата е на салам Прелест. Едно момченце и дядо му водят малко прасе нанякъде, а на следващия ден момченцето вече яде салам Прелест, лапа и казва на друго дете, естествено, че е вкусно, произведено е от био прасе. Прилича малко на Жун Шъ[1].

Както си седи от дясната ми страна, той изведнъж избухва в смях. Питам, сега пък на какво се смееш? Той пак махва с ръка. Смее се, смее се, след което изведнъж спира, лежи проснат на дивана и не помръдва.

Мисля си, сигурно най-накрая е умрял.

 


[1] Жун Шъ – китайски певец (б.пр.)

 

от сборника „Искам да ти кажа за едно градче на име Ли“
превод от китайски: Стефан Русинов

Вашият коментар

Filed under Ли