Мо Йен: Хулите на Мейнян

Оная заран свекър ми Джао Дзя и насън не би помислил, че само след седем дни ще умре от моята ръка – и то предан докрай като старо куче. То и аз не бих помислила, че една жена може да забие кама в собствения си свекър. А още по-малко бих помислила, че свекър ми, дето се появи от нищото преди шест месеца, ще се окаже хладнокръвен убиец, дето реже глави, без да му мигне окото. Както се размотаваше из двора – нахлупил кепе с червен възел, облечен в дълга роба и къса туника, премятащ през пръсти будистка броеница, – приличаше на пенсиониран чиновник, завърнал се в родния си край, а още повече – на стар стопанин, напълнил цяла къща с челяд. Само дето не беше ни едното, ни другото, ами беше първи палач в столичното Министерство на наказанията – най-бързият меч във великата Цин­ска империя, майстор главорез, вещ във всички чудовищни изтезания, при това със свои собствени творения и принос в областта. Работил в наказателното министерство четиресет и кусур години и през това време, както сам разправяше, отсякъл повече глави, отколкото дини дават бостаните на окръг Гаоми за цяла година.

Вечерта не можех да заспя, мятах се неспокойна върху кана като грамаданска мекица. Окръжният управник Циен Дин, тая гнусна, подла твар, залови баща ми Сун Бин и го тикна в затвора. Какъвто ще да е, нали ми е татко? Сън не ме ловеше от тревога. Сън не ме ловеше и тревогата ми нарастваше. Тревогата ми нарастваше и хептен не ме ловеше сън. Чувах как охранените кучета грухтят в кучкарника, угоените свине джафкат в кочината. Свинете лаят като кучета, кучетата грухтят като свине; утре ги чака ножът, а те все си пеят операта. Кучето и да грухти – пак си е куче, свинята и да джафка – пак си е свиня, баща ми и да е калпав – пак си ми е баща. Грух-грух-грух. Джаф-джаф-джаф. Аман от тая дандания! Усетили са, че часът им наближава. И на баща ми часът му наближава. Тия гадини са по-усетливи и от човеците. Надушили са миризмата на кръв, дето иде от двора, видели са върволиците от свински и кучешки души, дето блуждаят под луната. Усетили са, че утре заран, по изгрев, ще дойде техният час да се срещнат с Яма[1], вият безспир и надават предсмъртни вопли.

Тате, ами ти, какво правиш в килията? Грухтиш ли? Джафкаш ли? Или котешка опера пееш? От затворници съм чувала, че в килиите за осъдени на смърт бълхите можеш с шепа да ги ринеш, а дървениците били затлъстели като грахови зърна. Ех, тате, тате, добре си беше уредил живота, кой да предположи, че съдбата ще те тресне като камък от небето и ще те прати право в смъртната килия, ех, тате…

Бял ножът влиза, червен излиза – мъжът ми Джао Сяодзя е касапин, първенец в занаята, прочут в цял Гаоми. Едър здравеняк, с полуплешива тиква, кьосава брадичка, денем е заблеян, нощем – като пън. Откак ме взе за жена, не е спрял да ми опява историята, дето чул от майка си – за тигровите мустаци. Сетне, кой знае кой негодник го беше подкокоросал, та мръкнеше ли, почваше да ме тормози за златен къдрав косъм от тигрови мустаци, дето, сложиш ли го в уста, можел си да прозреш човек. Бунакът му с бунак, така и не миряса, всяка нощ ми се лепеше, като разплут рибешки мехур, какво да го правя, накрая му дадох един косъм. Бунакът му с бунак, свил се върху кана, хърка, скърца със зъби и бълнува: „Тате, тате, тате, гледай, гледай, гледай, почеша яйцата, тръсна фидето…“ Да се побърка човек! Сритах го, той се сви, обърна се на другата страна, примлясна, ще кажеш, че тъкмо е лапнал нещо вкусничко, сетне пак: бълнува, хърка, скърца, край няма. Майната му, нека спи серсеминът.

Извъртях се, седнах на кана, опрях гръб о хладната стена и се загледах през прозореца – луната плискаше лъчите си навред. Очите на кучетата бляскаха в двора като нефритенозелени фенери – един фенер, два фенера, три фенера… Бляскат, бляскат, цял рояк очи. Щурци цвъртят печално. Дървените подметки на нощния стражар изтопуркват по варовиковия плочник. Клепалото потраква, гонгът издрънчава – стана трета стража. Стана трета стража, късна нощна доба, хората са стихнали, всичко живо спи, само аз не спя, прасетата и те не спят, псетата и те не спят, татко и той не спи.

Скръц-скръц-скръц – мишка ръфаше сандъка. Запратих метлата по нея и мишката отпраши. В тоя миг дочух слаб шум от стаята на свекъра – по масата пак трополяха бобчета. Сетне чак разбрах, че дъртакът не броял бобчета, ами глави. Едно бобче – една глава. Дъртият му непрокопсаник, и насън брои главите, дето е отсякъл, дъртият му непрокопсаник… Ей го, надига демонска сабя[2] и я стоварва върху шията на татко. Главата на татко се търкулва по плочника, тумба дечурлига хукват да я ритат. Главата на татко иска да се измъкне от ритниците и скача върху стълбите към дома ни, стъпало по стъпало, накрая се търкулва в двора. Главата на татко обикаля из двора, а кучетата хукват след нея да я ръфат. Главата на татко обаче е много хитра и на няколко пъти, точно преди да я захапят, плитката ѝ става на камшик, перва кучето в окото и то почва да се щура в кръг и да скимти от болка. Отървала се от кучетата, главата на татко се търкаля из двора като огромна попова лъжичка; дългата ѝ плитка, дето се влачи отзад – опашката на поповата лъжичка.

Клепалото и гонгът за четвърта стража ме разбудиха от кошмара. Бях плувнала в студена пот. Не едно, а хиляди сърца думкаха в гърдите ми. Свекърът още си броеше бобчетата, дъртакът му с дъртак, чак сега разбрах защо е толкова зловещ. Тялото му излъчваше една такава хладина, дето се усещаше и отдалече. Слънчевата стая, в която заживя преди няма и половин година, беше вече мразовита като гроб; толкова мрачна, че дори котките не смееха да влизат там за мишки. И аз не смеех – влезех ли, тръпки ме побиваха. Като нямаше работа, Сяодзя се намърдваше вътре, лепваше се за баща си, лигав като тригодишен сополанко, и го врънкаше за истории. В най-големите жеги направо се вкореняваше там и изобщо не излизаше, така се срастваха един с друг, че Сяодзя даже не идваше да спи с мен, все едно баща му му беше жена, пък аз му бях баща. За да не се вмирисва непродаденото през деня месо, Сяодзя почна да го окачва на таванската греда в стаята на баща си. Кой казва, че е тъп? Кой казва, че не е тъп? Ако се случеше свекърът да излезе, даже злите кучета се свиваха в някой ъгъл и скимтяха жаловито. А пък слуховете за него бяха още по-злокобни – като пипнел някоя от огромните тополи край улицата, тя така се разтрисала, че листата ѝ се разтрепервали.

Сетих се за моя татко Сун Бин. Тате, тоя път здравата загази! Като Ан Лушан, дето натаковал императорската наложница Ян Гуейфей, като Чън Яодзин, дето отмъкнал даровете на императора, не е на добро, живота си едва ли ще опазиш. Сетих се за Циен Дин, за господин Циен Дин, бележития дзиншъ, нашия петостепенен управник, назначен за подпрефект, нашия покровител, моя побащим, маймуно подла, сега се правиш, че не ме познаваш, а? Дето се вика: не заради монаха, а заради Буда[3]; не заради рибата, а заради реката. Три години ти топлих постелята, а сега все едно не е било. Колко гърнета греяно оризово вино ми излочи, колко паници тлъсто кучешко месо ми излапа, колко котешки арии ми изслуша? Греяно вино, тлъсто кучешко, млада жена върху кана… Господине, по-хубаво и на императора не са прис­лужвали. За теб прежалих тяло, по-гладко от суджоуска коприна, по-сладко от гуандунска тиква, да беснееш с него както ти се нрави. Колко пъти те докарвах до блаженство, колко пъти те вдигах до небесата, а ти сега не щеш да пуснеш татко? Защо ти трябваше да се забъркваш с тия немски дяволи, да опандизите татко, да подпалите градчето? Да знаех, че си такъв неблагодарник, по-добре да бях изляла виното в цукалото, по-добре да бях хвърлила кучешкото в кочината, по-добре да бях пяла на стената, а пък тялото си – по-добре да бях отдала на някой помияр…


[1] В будизма – пазителят на подземното царство. – Б. пр.

[2] Характерно за този период оръжие, използвано предимно за екзекуции. Името му идва от оформената като демонска глава дръжка. – Б. пр.

[3] Народната поговорка води началото си от романа „Пътешествие на Запад“. Смисълът ѝ е да се помогне на някого не заради самия него, а в името на нещо друго, по-голямо. – Б. пр.

откъс от първа глава на романа „Изтезание със санталово дърво“
превод от китайски: Стефан Русинов

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Мо Йен

Чък Поланик

Chuck Palahniuk

Чък Поланик (Chuck Palahniuk) (1962) е американски писател, автор на романи и сборници с есета.

 

от сборника „Призрачно“ (2005):
Черва

Вашият коментар

Filed under Чък Поланик

Сандра Сиснерос

tumblr_lwiv5shFgE1qzn0deo1_500

Сандра Сиснерос (Sandra Cisneros) (1954) е американска писателка с мексикански произход, автор на стихосбирки, сборници с разкази и романи. Най-известна е с романа „Къщата на улица Манго“ (1984), който вече е класика на американската чикано (и изобщо мигрантска) литература и представителен за американското минималистично писане, наред с нещата на Реймънд Карвър, Ейми Хемпел, Грейс Пейли и т.н. Съставен е от трийсетина миниатюри, независими една от друга, но обвързани от разказвачката Есперанса, улица Манго и няколко повтарящи се герои.

 

от романа „Къщата на улица Манго“ (1984):
Семейството от малки стъпала

Вашият коментар

Filed under Сандра Сиснерос

Ейми Хемпел

bwg_amy_0485

Ейми Хемпел (Amy Hempel) (1951) е една от най-емблематичните американски минималистки. Преди да започне да пише, е ходила на много комични представления, и в разказите й има светкавичността и самоиронията, типична за комиците. Любимка е на Реймънд Карвър, Чък Поланик и на мен.

от сборника „Причини за живот“ (1985):
Защо съм тук

 

Вашият коментар

Filed under Ейми Хемпел

Лидия Дейвис

IHC_WritingProgram_LydiaDavis_Raab-Writer-in-Residence_UCSB

Лидия Дейвис (Lydia Davis) (1947) е преподавателка, преводачка и писателка, автор на един роман и няколко сборници с разкази, една от представителките на т.нар. „светкавична проза“ или „внезапна проза“ .

от сборника „Почти без спомен“ (1997):
Странно поведение
Професорът

от сборника „Разновидности на безпокойството“ (2007):
Просветлена
Кафка готви вечеря
Самотна
Как се прави
Реакцията на майка относно плановете ми за пътуване

Вашият коментар

Filed under Лидия Дейвис

Дж. Д. Селинджър

27057473-1

 

Дж. Д. Селинджър  (J. D. Salinger)

несъбрани разкази:
Младите
Едно момче във Франция

 

Вашият коментар

Filed under Дж. Д. Селинджър

Мо Йен

900x600_8DID1DD300AN0001

Повечето от разказите на Мо Йен (莫言) (1955) са ситуирани в родното му село Гаоми, провинция Шандун. Той започва да пише като войник в началото на 80-те години на ХХ век, когато в Китай се заформя силно авангардно движение в литературата. Има множество публикувани сборници, романи и антологии. Отличителни негови произведения са новелата „Червено сорго“ (1986), с филмовата адаптация на която китайският режисьор Джан Имоу печели „Златна мечка“ от фестивала в Берлин през 1988 г. и която по-късно Мо Йен удължава в романа „Родът на червеното сорго“; разказът „Люлката на бялото куче“ (1985), филмиран като „Нуан“ от режисьора Хуо Дзиенци; разказът „Прозрачният морков“ (1985), включен в множество китайски антологии за проза, както и в университетските учебници по литература; романите „Пищни гърди, тлъсти бедра“ (1995), „Уморен да се раждам и да умирам“ (2006),„Изтезание със сандалово дърво“ (2008) и „Жаби“ (2009), последният от които през 2011 г. печели една от най-престижните литературни награди в Китай – „Мао Дуън“. През 2012 г. Мо Йен получава Нобелова награда за литература.

Произведения:

от сборника „Среща с майстора“ (2005):
Изгорелият павилион

от романа „Изтезание със санталово дърво“ (2001):
Хулите на Мейнян (откъс от първа глава)

Вашият коментар

Filed under Мо Йен