Category Archives: Лидия Дейвис

Лидия Дейвис: Професорът

Преди няколко години си втълпявах, че искам да се омъжа за каубой. И защо не – живеех сама, запленена от кафявия пейзаж, и понякога, докато карах по широките магистрали на Западния бряг, в огледалото за задно виждане се случваше да забележа каубой в пикап. Всъщност сега осъзнавам, че все още бих искала да се омъжа за каубой, само дето в момента живея на Изток и съм женена за човек, който не е каубой.

Но какво ще прави един каубой с жена като мен – професор по английски, дъщеря на друг професор по английски, не много разпусната? Ако изпия едно или две, ставам по-разпусната, но пак говоря правилно и не зная как да се шегувам с хората, освен ако не ги познавам, а и най-често това са университетски хора или хората, които живеят с тях, които също говорят правилно. Нямам нищо против тях, но се чувствам отцепена от всички останали хора в тази държава… ако говорим само за тази държава.

Втълпявах си, че ми харесва облеклото на каубоите, шапката като начало, колко удобно изглеждаха в дрехите си, които бяха така практични, тясно обвързани с работата им. Струва ми се, че много професори се обличат както си мислят, че професорите трябва да се обличат, без реален интерес или любов. Дрехите им са твърде тесни или пък няколко години след модата и само усилват непохватността на телата им.

Първия път, когато ме наеха за преподавател, си купих куфарче, и след като започнах да преподавам, го разнасях из коридорите като другите професори. Забелязвах, че другите професори, основно мъже, но и някои жени, вече не съзнават важността на куфарчетата си, по-младите жени се преструват, че го няма, а по-младите мъже носят куфарчетата си като трофеи.

В това време баща ми започна да ми праща дебели пликове с материали, които той смяташе, че ще бъдат от полза в часовете ми, включително упражнения и цитати. Не изчитах повече от няколко страници, при това само понякога, когато имах сили. Как може стар професор да учи млад професор? Не знаеше ли той, че не бих могла да нося куфарчето си из коридорите и да поздравявам колегите и студентите си, след което да се прибера вкъщи и да чета инструкциите на стария професор?

Всъщност преподаването ми харесваше именно защото ми харесваше да казвам на другите какво да правят. В онези дни ми се струваше много по-естествено, отколкото сега, че ако аз правех нещо по определен начин, значи то е правилно и за другите хора. Толкова бях убедена в това, че и студентите ми бяха убедени. И все пак аз бях преподавател отвън, но нещо друго отвътре. Някои от старите професори бяха стари професори и отвътре, но отвътре аз не бях даже млад професор. Имах вид на жена с очила, но мечтаех за съвсем друг живот, живота на жена, която не носи очила, типа жена, който виждах отдалеч от време на време в баровете.

Далеч по-важен от дрехите на каубоя и начина, по който ги носеше, беше фактът, че един каубой по всяка вероятност няма да знае повече, отколкото му се налага. Ще мисли за работата си и за семейството си, ако има такова, и за забавления, и почти за нищо друго. Бях изтощена от мислене, нещото, което правех най-много през онези дни. Правех и други неща, но продължавах да мисля, докато ги правех. Когато усещах нещо, в същото време мислех за усещането. Налагаше се дори да мисля за какво мислех и да се чудя защо го мислех. Когато се зароди идеята да се омъжа за каубой, си представях, че каубоят ще ми помогне да спра да мисля толкова много.

Представях си също, макар че за това сигурно грешах, че каубоят няма да е като никого от познатите ми – стар комунист или член на ръководен комитет, писател на писма до вестниците, съпруга от факултета, която сервира чай на студентско събиране, професор, който проверява тестове с остър молив и моли всички за тишина. Мислех, че ако умът ми, все така зает, все въртящ се в кръгове, все занимаващ се с някоя идея, а после и с някоя идея за идея, се пресегне към неговия ум, ще срещне нещо по-тихо, щеше да има повече празноти, повече отворени пространства, някои от нещата, които ще са му на ума, ще са небе, облаци, хълмове, а после още конкретни неща като въжета, седла, конска козина, миризмата на коне и добитък, моторно масло, мазоли, грес, огради, канавки, сухи речни корита, куци крави, мъртвородени телета, недъгави телета, посещения на ветеринари, процедури, ваксинации. Представях си всичко това, макар да съзнавах, че някои от нещата, които бих искала да са в ума му, като седлата, раните от седло, конската козина и самите коне, вече не присъстваха в каубойския живот много често. А относно как щях да живея с този каубой, понякога си се представях да чета на тихо с чисти дрехи в хубав кабинет, но понякога си представях как мажа юзди или готвя огромни количества проста храна, или помагам в обора рано сутринта, докато каубоят е напъхал две ръце в крава, за да обърне телето и да може то да се роди изрядно. Проблеми и задължения като тези ще са ясни и аз ще мога да ги изпълнявам по ясен начин. Няма да спра да чета и да мисля, но няма и да познавам прекалено много хора, които се занимават усилено с това, така че ще имам повече усамотение в четенето и мисленето, защото каубоят, макар и така близо до мен през повечето време, няма да се опитва да разбере, а ще ме остави на мира с това. Вече няма да има от какво да се срамувам.

Мислех, че ако се омъжа за каубой, няма да се наложи да напусна Запада. Харесвах Запада заради трудностите. Първо, харесваше ми трудността да различиш кой сезон е свършил и кой тъкмо е започнал, второ, харесвах трудността да откриеш някаква красота в пейзажа, където се намирах. Като начало, бях свикнала с характерната му грозота, широките магистрали, положени сред долините, и новите строежи, започнати по голите хълмове. Впоследствие започнах да откривам красота – харесвах голотата и простото кафяво на хълмовете през сухия сезон, както и начина, по който сгъвките на склоновете, където понякога оставаше влага, се пълнеха с треви и храси, и други, цъфтящи растения. Харесвах простотата на океана и празнотата, когато поглеждах към него. След това, особено след като бях хвърлила толкова усилия да открия красотата му, не исках да го напусна.

Идеята да се омъжа за каубой може да ми е хрумнала от филма, който гледах една пролетна вечер с мой приятел, който също е професор – хубав и интелигентен мъж, по-мил от мен, но още по-неадекватен с хората, дотолкова, че във внезапните си пристъпи на срамежливост забравяше дори имената на стари приятели. Като че ли филмът му харесваше, но нямам никаква престава какво е минавало през ума му. Може би си е представял живот с жената от филма, която беше толкова различна от неговата слаба, нервна и красива съпруга. Докато се отдалечавахме от киното по една от широките магистрали с нищо друго пред или зад нас освен задни фарове и предни фарове и нищо друго от двете ни страни освен тъмнина, единственото ми желание беше да отида някъде в пустинята, възможно най-далеч от всичко, което съм познавала през целия си живот, и от университета, където преподавах, и от градчетата и града около него с всичките интелигентни хора, които живеят и работят в тях, записват идеите си в тетрадки и на компютри в офисите си и в кабинетите си вкъщи и вадят цитати от трудни книги. Исках да загърбя всичко това и да отида някъде в пустинята и да отворя мотел сама с малко момче, да викна един преуморен каубой с мен, преуморен каубой на средна възраст, алкохолик, ако се налага, и да се омъжа за него. Мислех, че познавам едно момче, което можех да взема с мен. Значи ми оставаха само застаряващият каубой и мотелът. Мотелът ми щеше да е хубав, щях да се грижа за него и да разрешавам всички проблеми разумно и незабавно след като се появят. Мислех, че ще бъда добра и твърда бизнесменка просто защото бях гледала един филм, в който имаше една добра и твърда бизнесменка. Тази жена имаше също любящо сърце и способност да разбира другите грешни човешки същества. А истината е, че ако алкохолизиран каубой стане част от живота ми по какъвто и да е важен начин, сигурно ще го скъсам от порицания относно пиенето му, докато накрая не ме зареже. По онова време обаче имах странната увереност, родена от гледането на хубав филм, че мога да бъда нещо различно от това, което бях, и започнах да слушам кънтри музика по радиото в колата, въпреки че ми беше ясно, че тези песни не са писани за мен.

В този момент се запознах с един мъж, който беше в един от класовете ми и изглеждаше прилично близо до идеята ми за каубой, въпреки че в момента не мога да кажа защо мислех така. Той не беше точно като каубой или като представата ми за каубой, така че сигурно съм искала нещо друго, а идеята за каубоя просто ми е хрумнала за удобство. Фактите не пасваха. Той не работеше като каубой, имаше някаква работа, в която залепяше кокалите на шимпанзета. Свиреше на джаз тромбон, а в дните, когато имаше урок, се обличаше в тъмен костюм и носеше черно куфарче. Малко му оставаше да е привлекателен с квадратното, месесто, бледо лице, тъмната коса, мустака, тъмните очи; малко му оставаше да е привлекателен не заради грубите бузи, които бяха белязани от шрапнел, а заради отпуснатото или дивото му излъчване, очите му винаги широко отворени, дори когато се усмихваше, тялото му доста неподвижно, само очите му се мърдаха, гледаха всичко, не изпускаха нищо. Бдителен, той беше готов за защита, сякаш всеки разговор можеше да бъде и нещо като битка.

Един ден няколко души пиехме бира след часа, той мълчеше, изглеждаше доста потиснат, и накрая ни каза, без да повдигне очи, как мисли, че може би ще се премести при баща си и ще върне момиченцето си на майка й. Каза, че не мисли, че е честно да я държи при себе си, защото знае, че понякога просто ще седи и няма да говори – тя ще се опитва да говори с него, но той няма да може да си отвори устата, тя ще продължи да опитва, а той ще седи и ще знае, че трябва да й отговори, но няма да може.

Грубостта и дивотата му ми бяха удобни в този момент и тъй като от време на време ме закачаше, мислех, че ме харесва достатъчно, за да го поканя на вечеря, и накрая го направих, просто да видя какво ще стане. Първо изглеждаше стреснат, после доволен да приеме, после отрезвен и поласкан заради вниманието от страна на преподавателя му.

Срещата не се оказа нещо, което ще промени посоката на живота ми, въпреки че не това очаквах тогава, просто така разсъждавах впоследствие. Той закъсня много, преди да дойде да ме вземе от жилищния комплекс за завършили студенти. Тъкмо бях решила, че няма да дойде, след като бях прекарала един час във все по-обезнадежден ход по мъничкия ми балкон, засенчен от дървета, който гледаше към детската площадка и паркинга, и в мъничката ми всекидневна, която беше претъпкана с нещата на някаква млада двойка, която не познавах, когато той лъсна в стара работна риза с навити ръкави и кафяви кадифени панталони със скъсан ръб на бедрата. Поспря и се огледа, сякаш се канеше да върши някаква работа, забеляза пианото, надвеси се над него за момент и засвири бърза, хубава мелодия, достатъчно дълга да ми върне радостта, след което я прекъсна по средата.

Беше ми много любопитен, сякаш всичко добавено към това, което вече знаех, щеше да е разкритие. Когато се качихме в колата, той се пресегна през мен и отключи жабката, а когато се канехме да слизаме, той се пресегна през мен и я заключи. Попитах защо го прави, той надигна купчина листа в жабката и ми показа дървената задница на пистолет. Каза ми, че двама мъже го преследват и че има нещо общо с момиченцето му.

Паркирахме близо до ресторант, той свали сиво сако от закачалка в колата и го сложи върху ръката си, а докато вървяхме един до друг, запаса ризата си, след което облече сакото. Помислих си, че точно така би направил един каубой – носи сивия си костюм на закачалка в колата и когато се нагласи за излизане с жена, докосва и косата си нежно.

Той пи мляко с китайската си вечеря. Говори за работата си, като ми предостяваше късчета научна информация, след което ми разказа няколко тъпи вица. И двамата не ядохме много, тъй като се срамувахме, мисля, да бъдем само двамата. Каза ми, че се омъжил за съпругата си веднага след като се върнал от войната. Тя била полукитайка, полумексиканка. Каза ми, че слухът му се повредил по време на войната, и забелязах, че ме гледа в устните, докато говоря. Каза ми, че и равновесието му е повлияно, и навън забелязах как, докато вървеше, залиташе към тротоара. В ресторанта пи мляко, а в бара, където отидохме да играем билярд, пи бира. Отвън пред бара той сложи ръка на рамото ми, но в колата каза, че трябва да се прибира при детегледачката. После се отметна и ме заведе на една скала, която се надвесваше над океана, и ме целуна. Около нас бяха паркирани други коли и пикап.

Целуна ме неколкократно там, в стария вишнев форд с пуснато радио, така че можех да си въобразя, че пак съм тийнейджър, само дето когато бях тийнейджър, никога не съм правила такива неща. После слязохме от колата и отидохме на ръба на скалата да погледнем надолу към океана, черната вода на залива и светлинните нишки, които се пресягаха към водата от града, където бяхме играли билярд. Седнахме на пясъка недалеч от ръба на скалата и той ми разказа още малко за трудностите със съпругата му, как полагал усилия да се съберат, как направил всичко по силите си да я очарова, а тя не искала да се очарова. Каза ми, че вече шест месеца е сам с момиченцето си и жена му се прибира вкъщи през няколко дни, за да пробват пак да живеят заедно, въпреки че каквото и да правел той, то не вършело работа. Каза, че няма да може пак да се срещне с мен. Отговорих му, че и без това не съм очаквала такова нещо, понеже скоро заминавам на Изток. Не беше съвсем вярно, че не очаквах да се срещнем отново, но беше вярно, че скоро заминавах. Накрая ме закара вкъщи и ме целуна за лека нощ.

Доколкото можех да преценя, нямах нищо против начина, по който протече срещата, въпреки че на следващия ден се разплаках в колата си по пътя за банката. Мислех, че плача за него, страховете му, трудностите му, загадъчните хора, които си мислеше, че преследват него и дъщеря му, но по всяка вероятност плачех за себе си, от разочарование, въпреки че не съм сигурна какво точно исках. След няколко месеца, когато се бях върнала на Изток, една вечер му се обадих междуградско, след като бях пила две бири сама в апартамента си, и когато отговори, отзад се чуваше шум от хора, които приказваха и се смееха, или семейството му, или купон, не помня, и той звучеше също толкова доволен да ме чуе, както и поласкан, както беше прозвучал, когато го поканих на среща.

Още си представям как се омъжвам за каубой, макар и по-рядко, а и мечтата ми претърпя изменения. Сега съм толкова свикнала с компанията на съпруга си, че дори да се омъжа за каубой, ще искам и той да дойде с мен, въпреки че той би възразил силно срещу всяко местене в посока към Запада, който не му харесва. Така че ако отидем, няма да е като в мислите ми отпреди няколко години, с готвенето на проста храна и помагането на каубоя с трудното теле. Би приключило, или започнало, с мен и съпруга ми, как стоим неадекватни пред ранчото и чакаме, докато каубоят оправя стаите ни.

 

от сборника „Почти без спомен“ (1997)
превод от английски: Стефан Русинов

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Лидия Дейвис

Лидия Дейвис: Как се прави

В една детска енциклопедия има описание на любовния акт, което е доста ясно и помага, в случай че започнеш да забравяш. Започва с привличане между мъж и жена. Кръвта се стича към гениталиите им, докато те се целуват и галят, подуването предизвиква желание в тези части да бъдат докосвани, пенисът на мъжа се уголемява и втвърдява, а вагината на жената става влажна и хлъзгава. В този момент пенисът може да бъде вкаран в женската вагина и органите се раздвижват заедно „удобно и приятно“, докато мъжът и жената достигнат до оргазъм, „не задължително по едно и също време“. Статията обаче завършва с предупредителна поправка на началното твърдение относно привличането: в днешни дни много хора правят любов, пише в нея, без да изпитват взаимна обич, дори без да са привлечени един към друг, и още не се знае дали това е нещо хубаво.

 

от сборника „Разновидности на безпокойството“ (2007)
превод от английски: Стефан Русинов

Вашият коментар

Filed under Лидия Дейвис

Лидия Дейвис

IHC_WritingProgram_LydiaDavis_Raab-Writer-in-Residence_UCSB

Лидия Дейвис (Lydia Davis) (1947) е преподавателка, преводачка и писателка, автор на един роман и няколко сборници с разкази, една от представителките на т.нар. „светкавична проза“ или „внезапна проза“ .

от сборника „Почти без спомен“ (1997):
Странно поведение
Професорът

от сборника „Разновидности на безпокойството“ (2007):
Просветлена
Кафка готви вечеря
Самотна
Как се прави
Реакцията на майка относно плановете ми за пътуване

Вашият коментар

Filed under Лидия Дейвис

Лидия Дейвис: Кафка готви вечеря

Изпълва ме отчаяние с приближаването на деня, в който скъпата ми Милена ще дойде тук. Почти не съм започнал да обмислям какво ще й предложа. Почти не съм се сблъскал с идеята дори, само кръжа около нея, както муха се върти около лампа, и изгарям главата си на повърхността й.

Толкова ме е страх, че накрая няма да ми остане друга идея освен картофена салата. Това няма да е изненада за нея. Не трябва.

Цяла седмица мисълта за тази вечеря е постоянно в мен, тежи отгоре ми по същия начин, както дълбоко в морето няма място, което не е под най-силно налягане. От време на време събирам цялата си енергия и работя по менюто, сякаш съм принуден да забия пирон в камък, сякаш съм едновременно и този, който забива, и пиронът. Иначе седя тук, чета през следобедите, с мирта в илика ми, и в книгата има толкова красиви пасажи, че започвам да си мисля, че самият аз съм станал красив.

Спокойно мога да седя в градината на лудницата, втренчен в пространството като пълен идиот. Въпреки това знам, че в крайна сметка ще взема решение за менюто, ще купя храната и ще сготвя ястието. По това, предполагам, съм като пеперуда: зигзагообразният й полет е толкова неравен, пърха толкова много, че е болезнено за гледане, лети в противоположното на права линия и въпреки това успешно изминава мили, за да достигне до крайната си дестинация, така че сигурно е много по-ефикасна или поне по-решителна, отколкото изглежда.

Жалко е и да се измъчвам, разбира се. Все пак Александър не е измъчвал гордиевия възел, когато не е могъл да го развърже. Имам чувството, че бивам погребан жив под тези мисли, въпреки че в същото време се чувствам принуден да лежа мирно, тъй като навярно все пак наистина съм мъртъв.

Тази сутрин, например, малко преди да се събудя, което пък беше малко след като заспах, сънувах сън, който все още не ме е напуснал: бях хванал една къртица и я отнесох до хмеловото поле, където тя се гмурна в земята като във вода и се изгуби. Когато размишлявам върху вечерята, бих искал да изчезна в земята като къртицата. Бих искал да се напъхам в чекмедже от шкафа за пране и само от време на време да го отварям, за да проверя дали вече съм се задушил. Толкова по-изненадващо е, че човек изобщо се събужда всяка сутрин.

 

Зная, че салата от цвекло ще бъде по-добре. Мога да й дам и цвекло, и картофи и парче телешко, ако включа месо. Едно добро парче телешко обаче няма нужда от гарнитура, то се усеща най-добре вкусено само, така че гарнитурата може да бъде преди това, при което всъщност няма да бъде гарнитура, а ордьовър. Каквото и да направя, тя вероятно няма да бъде очарована от усилията ми, или навярно ще й бъде малко лошо още от самото начало и гледката на цвеклото съвсем няма да й се понрави. В първия случай ще бъда ужасно засрамен, а във втория не бих имал съвет – как бих могъл? – а само елементарен въпрос: дали би искала да махна всичката храна от масата?

Не че вечерята ме тревожи, така да се каже. В крайна сметка разполагам с известно въображение и енергия, така че навярно ще съумея да приготвя вечеря, която тя ще хареса. Имаше няколко други, сносни вечери след злощастната, която сготвих за Фелице – въпреки че вероятно от нея последва повече добро, отколкото лошо.

Поканих Милена миналата седмица. Тя беше с приятел. Срещнахме се случайно на улицата и говорих импулсивно. Мъжът с нея беше учтив, дружелюбен, месесто лице – много правилно лице, каквото само немците имат. След като отправих поканата, дълго време се разхождах из града сякаш беше гробище, толкова омиротворен се чувствах.

След това започнах да се измъчвам, като цвете в саксия, което вятърът брули, но то не загубва нито едно листо.

Като писмо, покрито с петна от коректор, и аз имам своите недостатъци. В края на краищата, аз съм слаб по начало, а доколкото си спомням, дори Херкулес беше припаднал веднъж. Правя опити по цял ден, докато работя, да не мисля за това, което предстои, но това ми коства толкова много усилия, че не ми остават никакви за работата. Справям се толкова зле с телефонните обаждания, че след известно време от централата започнаха да отказват да ме свързват. Затова по-добре да си кажа: Излъскай хубаво сребърните прибори, после ги подреди в готовност върху бюфета и свърши тази работа. Цял ден ги лъскам наум и това ме измъчва (а не изчиства среброто).

Обичам немска картофената салата, приготвена с хубави, стари картофи и оцет, въпреки че е толкова тежка, толкова пренасищаща едва ли не, и леко ми се повдига, дори преди да съм я опитал – може би възприемам деспотична и чужда култура. Ако предложа това на Милена, е възможно да й разкрия една неприятна част от себе си, която по-скоро трябва да й спестя, част от мен, с която тя все още не се е сблъсквала. С френско ястие обаче, дори да звучи по-приемливо, няма да бъда толкова верен на себе си и това вероятно ще бъде непростима измяна от моя страна.

Пълен съм с добри намерения и в същото време съм бездеен, точно както бях един ден миналото лято, когато седях на балкона и гледах един бръмбар, обърнат по гръб и размятащ крака във въздуха, неспособен да се изправи. Чувствах огромно съпричастие към него и въпреки това не станах от стола си да му помогна. Той спря да мърда и остана неподвижен толкова дълго, че си помислих, че е умрял. Тогава един гущер мина през него и го преобърна, той побегна нагоре по стената, сякаш нищо не се беше случило.

Купих покривката вчера на улицата от човек с количка. Човекът беше малък, почти миниатюрен, слаб, с брада, едно око. Свещите взех назаем от съсед, или трябва по-скоро да кажа, тя ми ги зае.

 

След вечеря ще й предложа еспресо. Докато планирам тази вечеря, се чувствам малко както Наполеон би се чувствал, докато е замислял атаката над Русия, ако е бил напълно наясно какъв точно ще бъде крайният резултат.

Копнея да бъда с Милена, не само сега, а през цялото време. Защо съм човешко същество? Питам себе си – какво мътно състояние само! Защо не мога да съм гардеробът в стаята й?

Преди да срещна скъпата ми Милена, мислех, че животът е непоносим. След това тя дойде в живота ми и ми показа, че не е така. Вярно, първата ни среща не беше много успешна, тъй като майка й отвори вратата и какво силно чело имаше тази жена, с надпис върху него, който гласеше: „Аз съм мъртва и презирам всеки, който не е“. Милена изглеждаше доволна, че бях отишъл, но много по-доволна, когато си тръгнах. През този ден, случайно погледнах една карта на града. За момент ми беше непонятно защо някой би построил цял град, когато единственото нужно беше една стая за нея.

 

Навярно в крайна сметка най-лесно ще бъде да й приготвя същото, което направих за Фелице, но с повече грижа, за да не се обърка нищо, и без охлювите в гъбите, мога дори да включа зауербратен[1], въпреки че когато го сготвих за Фелице, още ядях месо. По това време не ме притесняваше мисълта, че едно животно също има право на добър живот и навярно дори по-важно от това – добра смърт. Сега не ям дори охлюви. Бащата на баща ми беше касапин и се заклех, че количеството месо, което той е изклал по време на живота си, ще бъде същото количество, което аз няма да изям по време на моя. Дълго време вече не съм вкусвал месо, въпреки че ям мляко и масло, но за Милена бих приготвил зауербратен.

Собственият ми апетит никога не е бил голям. По-слаб съм, отколкото би трябвало, но съм така от много време. Преди няколко години, например, често излизах с малка лодка в Молдау. Гребях нагоре по реката, след което се излягах по гръб на дъното на лодката и се оставях на течението да ме върне обратно. Един приятел веднъж ме видял случайно да се нося под мост, по който тъкмо минавал. Каза ми, че е било сякаш е настъпил Денят на страшния съд и ковчегът ми се е отворил. От друга страна тогава той вече беше почти дебел, масивен, и не знаеше почти нищо за слабите хора, освен че са слаби. Поне теглото върху краката ми си е мое.

 

Тя може да не иска да идва повече, не защото е непостоянна, а защото е изтощена, което е разбираемо. Ако не дойде, ще бъде грешно да се каже, че ще ми липсва, защото тя е винаги така присъстваща във въображението ми. Въпреки това ще бъде на различен адрес, а аз ще седя на кухненската маса с лице в ръцете си.

Ако дойде, аз ще се усмихвам, усмихвам. Наследил съм тази черта от една моя стара леля, която също се усмихваше непрекъснато, но и двамата го правим по-скоро от неудобство, отколкото от чувство за хумор или съчувствие. Няма да мога да говоря, няма дори да съм щастлив, защото след подготовката на яденето няма да са ми останали сили. И в случай че с жалкото извинение за първо ястие, положено в купа в ръцете ми, аз се подвоумя дали да изляза от кухнята и да вляза в трапезарията, и ако тя, в същото време, усетила неудобството ми, започне да се двоуми дали да излезе от всекидневната и да влезе в трапезарията от другата й страна, тогава по време на дългия интервал тази красива стая ще бъде празна.

Ех, ами… един човек се сражава в Маратон, друг в кухнята.

Все пак вече съм взел решение почти за цялото меню и започнах да го приготвям, като си представям вечерята ни, всеки детайл от нея, от началото до края. Повтарям си едно изречение безсмислено, зъбите ми тракат: „Тогава ще побегнем из гората.“ Безсмислено, защото тук няма гора, а и така или иначе бягането е извън всякакъв въпрос.

Имам вяра, че ще дойде, въпреки че заедно с вярата ми го има и страхът, който всеки път я придружава, страхът, който е присъщ за всяка моя вяра, винаги, от началото на дните.

 

Когато се състоя злощастната вечеря, с Фелице не бяхме сгодени, въпреки че бяхме сгодени три години преди това и щяхме да бъдем сгодени отново седмица по-късно – без съмнение не в следствие от вечерята, освен ако съчувствието на Фелице към мен случайно не се беше засилило от напразните ми усилия да приготвя добра каша варнишке[2], картофени палачинки и зауербратен. За последвалата раздяла, от друга страна, вероятно съществуват повече обяснения, отколкото изобщо й трябват – нелепо е, но някои експерти поддържат идеята, че дори въздухът тук в града може да предизвика непостоянство.

Бях развълнуван, както всеки е при нещо ново. Освен това бях и естествено понаплашен. Мислех, че традиционно немско или чешко ястие ще бъде най-доброто решение, дори да са малко тежки за юли. Останах разколебан за известно време дори в сънищата си. В един момент просто се отказах и започнах да обмислям дали да не избягам от града. После реших да остана, въпреки че излежаването на балкона едва ли заслушава да бъде наречено решение. В такива моменти, изглежда, бивах парализиран от нерешителност, докато мислите ми се блъскаха яростно в главата ми, също както морското конче изглежда неподвижно във въздуха, докато крилата му блъскат яростно срещу равния бриз. Накрая скочих като непознат, който издърпва друг непознат от леглото.

Фактът, че обмислях ястията грижливо, вероятно беше незначителен. Исках да приготвя нещо здравословно, тъй като тя имаше нужда да възвърне силите си. Помня, че набрах гъбите рано сутринта, лазейки сред дърветата, изложен директно пред погледите на две възрастни сестри – които изглежда бяха дълбоко засегнати от мен или кошницата ми. Или може би от факта, че носех хубав костюм в гората. Но и да бяха очаровани, това малко или много щеше да е същото нещо.

Докато наближаваше часът, за известно време започнах да се страхувам, че няма да дойде, вместо да се страхувам, както всъщност трябваше, че щеше да дойде. Първо беше казала, че може и да не дойде. Това беше необичайно от нейна страна. Бях като момче за всичко, което вече не може да прави нищо, но продължава да се надява за някакво назначение.

Точно както някое много малко животно в гората вдига несъразмерно количество шум и безредие сред листата и съчките на земята, когато уплашено се втурва към дупката си или дори когато не е уплашено, а просто събира ядки, така че човек си мисли, че пред него всеки момент ще изскочи мечка, а то е просто мишка – ето такова беше вълнението ми, толкова малко, но толкова шумно. Помолих я да не идва на вечеря, но след това я помолих да не ме слуша и да дойде. Думите ни толкова често са думи на някакво непознато, чуждо същество. Вече не вярвам на речи. И най-красивата реч съдържа в себе си червей.

 

Веднъж, когато се хранихме заедно в ресторант, бях така засрамен от вечерята, сякаш я бях приготвил аз. Още първото нещо, което ни поднесоха, уби апетита ни за останалото, дори то да беше хубаво: мазни бели леберкньоделн[3], плуващи в рядък бульон, по чиято повърхност се носеха точки мазнина. Очевидно ястието беше немско, не чешко. Но защо нещо между нас трябва да е по-сложно от това да седим кротко в някой парк и да гледаме как колибри се издига над петуниите, за да си почине на върха на бреза?

 

В нощта на вечерята ни си казах, че ако не дойде, ще се насладя на празния апартамент, тъй като да бъдеш сам в стая си е необходимост за самия живот, а да бъдеш сам в апартамент е необходимост, ако искаш да си щастлив. Бях заел апартамента специално за случая. Но не бях изпитал насладата от празния апартамент. Или навярно не празният апартамент трябваше да ме направи щастлив, а това, че имах два апартамента. Тя дойде, но закъсня. Каза ми, че са я забавили, защото се наложило да говори с човек, който от своя страна чакал, нетърпеливо, за резултата от една дискусия във връзка с отварянето на ново кабаре. Не й повярвах.

Когато прекрачи прага, почти усетих разочарование. Щеше да й е толкова по-хубаво да вечеря с друг мъж. Трябваше да ми донесе цвете, но нямаше. Въпреки това чувствах такава приповдигнатост само заради това, че съм с нея, заради любовта й, добротата й, ярка като жуженето на муха върху лимонов клон.

Въпреки неудобството ни продължихме с вечерята. Докато гледах привършените ястия, скърбях по чезнещата ми сила, скърбях, че съм роден, скърбях за слънчевата светлина. Ядяхме нещо, което за нещастие нямаше как да изчезне от чиниите ни, освен ако не го погълнехме. Бях едновременно трогнат и засрамен, щастлив и тъжен, че се хранеше с видимо удоволствие – засрамен и тъжен, че не можех да й предложа нещо по-добро, трогнат и щастлив, че това изглеждаше достатъчно, поне за този случай. Грациозността, с която ядеше всяка част от вечерята, и тактичността на комплиментите й придаваха стойност на ястията – те бяха бездънно ужасни. Вместо това тя наистина заслужаваше нещо от рода на печен морски език или фазански гърди, с лед и вода, и испански плод. Нямаше ли някакъв начин да го бях осъществил?

А когато комплиментите й стихнаха, самият език стана податлив само за нея и по-красив, отколкото човек имаше правото да очаква. Ако непосветен непознат беше чул Фелице, щеше да си помисли: Какъв мъж! Сигурно е повдигнал планини! – докато аз не бях направил нищо повече от това да смеся кашата, както ме беше инструктирала Отла. Надявах се, че след като си тръгне, ще намери някое хладно място като градина, където ще се излегне върху шезлонг и ще си отпочине. Що се отнася до мен, ведрото беше пукнато много преди да влезе в кладенеца.

 

Имаше го и инцидента. Осъзнах, че съм на коленете си едва когато видях краката й пред очите си. Охлювите бяха навсякъде по килима, и миризма на чесън.

Въпреки това след като яденето беше зад гърба ни, започнахме да правим аритметични номера на масата, не помня, малки суми, а после големи, докато гледах през прозореца към сградата отсреща. Вероятно вместо това можехме да изсвирим нещо заедно, но аз не съм музикален.

Разговорът ни беше колеблив и неловък. Непрекъснато се отклонявах абсолютно безсмислено, от притеснение. Накрая й казах, че започвам да се изгубвам, но това нямаше значение, тъй като щом тя беше стигнала дотук с мен, значи и двамата бяхме загубени. Имаше толкова много недоразумения, дори когато не се отклонявах от темата. Въпреки това не биваше да се притеснява, че съм й ядосан, а точно обратното – че не съм.

Мислеше си, че имам леля Клара. Истина е, че имам, всеки евреин има леля Клара. Но моята беше починала отдавна. Каза, че нейната била доста особена и имала склонността да прави такива изказвания като това, че човек трябва да запечатва писмата както подобава и да не хвърля неща през прозореца, което си е така, разбира се, но то никак не е лесно. Говорихме за немците. Тя ненавижда немци, но аз й казах, че не трябва, защото немците са прекрасни. Навярно грешката ми беше, че се похвалих как наскоро бях цепил дърва над един час. Мислех си, че трябва да ми е благодарна – в крайна сметка овладявах изкушението си да кажа нещо грубо.

Още едно недоразумение и тя щеше да е готова да си тръгне. Опитвахме различни начини да изкажем мислите си, но в този момент не бяхме любовници, а граматици. Дори животните, когато се карат, губят предпазливостта си: катерици тичат напред-назад по поляна или шосе и забравят, че наоколо може да има хищници. Казах й, че ако си тръгне, единственото нещо, което ще ми хареса в това, ще е целувката за довиждане. Тя ме увери, че въпреки че се разделяме ядосани, ще се срещнем отново съвсем скоро, но за мен по-скоро „скоро“, отколкото „никога“, си оставаше „никога“. След това тя си замина.

С тази загуба бях в по-„Робинзон Крузо“ ситуация от самия Робинзон Крузо – той поне имаше острова, Петкан, провизиите си, козите, кораба, който го отведе, името си. А аз, аз си представих как доктор с пръсти, проядени от карбонова киселина, поставя главата ми между коленете си и започва да тъпче месо в устата ми и гърлото ми, докато се задавя.

Вечерта свърши. Една богиня беше излязла от кино салона и дребен служител бе оставен сам отстрани на пътеката – и това беше вечерята ни? Толкова съм мръсен – затова непрекъснато рева за чистотата. Никой не пее така чисто като онези, които обитават най-дълбокия ад – мислиш си, че слушаш песента на ангелите, но всъщност е друга песен. Въпреки това реших да продължа да живея още малко, поне тази вечер.

В крайна сметка аз не съм грациозен. Някой ми беше казал веднъж, че плувам като лебед, но това не беше комплимент.

 


[1] зауербратен (sauerbraten) – задушено месо, предварително мариновано в оцет (б. пр.)

[2] каша варнишке (kasha varnishke) – тежка супа с основни съставки смляна елда и макарони (б. пр.)

[3] леберкньоделн (Leberknödeln) – кнедли с дроб (б. пр.)

 

от сборника „Разновидности на безпокойството“
превод от английски: Стефан Русинов

2 Коментари

Filed under Лидия Дейвис

Лидия Дейвис: Реакцията на майка относно плановете ми за пътуване

 
Гейнсвил! Жалко, че братовчед ти не е жив!

 

от сборника „Разновидности на безпокойството“
превод от английски: Стефан Русинов

Вашият коментар

Filed under Лидия Дейвис

Лидия Дейвис: Странно поведение

 

Вижда се как обстоятелствата са виновни. Всъщност аз не съм странна, дори да пъхам все повече късчета салфетки в ушите си и да увивам шал около главата си: когато живеех сама, имах всичката тишина, от която се нуждаех.

 

от сборника „Почти без спомен“
превод от английски: Стефан Русинов

Вашият коментар

Filed under Лидия Дейвис

Лидия Дейвис: Самотна

 
Никой не ми се обажда. Няма как да проверя телефонния секретар, защото не съм излизала от къщи. Ако изляза, някой може да се обади, докато съм навън. Тогава, когато се върна, ще мога да проверя телефонния секретар.

 
 
от сборника „Разновидности на безпокойството“
превод от английски: Стефан Русинов

Вашият коментар

Filed under Лидия Дейвис