Лидия Дейвис: Професорът

Преди няколко години си втълпявах, че искам да се омъжа за каубой. И защо не – живеех сама, запленена от кафявия пейзаж, и понякога, докато карах по широките магистрали на Западния бряг, в огледалото за задно виждане се случваше да забележа каубой в пикап. Всъщност сега осъзнавам, че все още бих искала да се омъжа за каубой, само дето в момента живея на Изток и съм женена за човек, който не е каубой.

Но какво ще прави един каубой с жена като мен – професор по английски, дъщеря на друг професор по английски, не много разпусната? Ако изпия едно или две, ставам по-разпусната, но пак говоря правилно и не зная как да се шегувам с хората, освен ако не ги познавам, а и най-често това са университетски хора или хората, които живеят с тях, които също говорят правилно. Нямам нищо против тях, но се чувствам отцепена от всички останали хора в тази държава… ако говорим само за тази държава.

Втълпявах си, че ми харесва облеклото на каубоите, шапката като начало, колко удобно изглеждаха в дрехите си, които бяха така практични, тясно обвързани с работата им. Струва ми се, че много професори се обличат както си мислят, че професорите трябва да се обличат, без реален интерес или любов. Дрехите им са твърде тесни или пък няколко години след модата и само усилват непохватността на телата им.

Първия път, когато ме наеха за преподавател, си купих куфарче, и след като започнах да преподавам, го разнасях из коридорите като другите професори. Забелязвах, че другите професори, основно мъже, но и някои жени, вече не съзнават важността на куфарчетата си, по-младите жени се преструват, че го няма, а по-младите мъже носят куфарчетата си като трофеи.

В това време баща ми започна да ми праща дебели пликове с материали, които той смяташе, че ще бъдат от полза в часовете ми, включително упражнения и цитати. Не изчитах повече от няколко страници, при това само понякога, когато имах сили. Как може стар професор да учи млад професор? Не знаеше ли той, че не бих могла да нося куфарчето си из коридорите и да поздравявам колегите и студентите си, след което да се прибера вкъщи и да чета инструкциите на стария професор?

Всъщност преподаването ми харесваше именно защото ми харесваше да казвам на другите какво да правят. В онези дни ми се струваше много по-естествено, отколкото сега, че ако аз правех нещо по определен начин, значи то е правилно и за другите хора. Толкова бях убедена в това, че и студентите ми бяха убедени. И все пак аз бях преподавател отвън, но нещо друго отвътре. Някои от старите професори бяха стари професори и отвътре, но отвътре аз не бях даже млад професор. Имах вид на жена с очила, но мечтаех за съвсем друг живот, живота на жена, която не носи очила, типа жена, който виждах отдалеч от време на време в баровете.

Далеч по-важен от дрехите на каубоя и начина, по който ги носеше, беше фактът, че един каубой по всяка вероятност няма да знае повече, отколкото му се налага. Ще мисли за работата си и за семейството си, ако има такова, и за забавления, и почти за нищо друго. Бях изтощена от мислене, нещото, което правех най-много през онези дни. Правех и други неща, но продължавах да мисля, докато ги правех. Когато усещах нещо, в същото време мислех за усещането. Налагаше се дори да мисля за какво мислех и да се чудя защо го мислех. Когато се зароди идеята да се омъжа за каубой, си представях, че каубоят ще ми помогне да спра да мисля толкова много.

Представях си също, макар че за това сигурно грешах, че каубоят няма да е като никого от познатите ми – стар комунист или член на ръководен комитет, писател на писма до вестниците, съпруга от факултета, която сервира чай на студентско събиране, професор, който проверява тестове с остър молив и моли всички за тишина. Мислех, че ако умът ми, все така зает, все въртящ се в кръгове, все занимаващ се с някоя идея, а после и с някоя идея за идея, се пресегне към неговия ум, ще срещне нещо по-тихо, щеше да има повече празноти, повече отворени пространства, някои от нещата, които ще са му на ума, ще са небе, облаци, хълмове, а после още конкретни неща като въжета, седла, конска козина, миризмата на коне и добитък, моторно масло, мазоли, грес, огради, канавки, сухи речни корита, куци крави, мъртвородени телета, недъгави телета, посещения на ветеринари, процедури, ваксинации. Представях си всичко това, макар да съзнавах, че някои от нещата, които бих искала да са в ума му, като седлата, раните от седло, конската козина и самите коне, вече не присъстваха в каубойския живот много често. А относно как щях да живея с този каубой, понякога си се представях да чета на тихо с чисти дрехи в хубав кабинет, но понякога си представях как мажа юзди или готвя огромни количества проста храна, или помагам в обора рано сутринта, докато каубоят е напъхал две ръце в крава, за да обърне телето и да може то да се роди изрядно. Проблеми и задължения като тези ще са ясни и аз ще мога да ги изпълнявам по ясен начин. Няма да спра да чета и да мисля, но няма и да познавам прекалено много хора, които се занимават усилено с това, така че ще имам повече усамотение в четенето и мисленето, защото каубоят, макар и така близо до мен през повечето време, няма да се опитва да разбере, а ще ме остави на мира с това. Вече няма да има от какво да се срамувам.

Мислех, че ако се омъжа за каубой, няма да се наложи да напусна Запада. Харесвах Запада заради трудностите. Първо, харесваше ми трудността да различиш кой сезон е свършил и кой тъкмо е започнал, второ, харесвах трудността да откриеш някаква красота в пейзажа, където се намирах. Като начало, бях свикнала с характерната му грозота, широките магистрали, положени сред долините, и новите строежи, започнати по голите хълмове. Впоследствие започнах да откривам красота – харесвах голотата и простото кафяво на хълмовете през сухия сезон, както и начина, по който сгъвките на склоновете, където понякога оставаше влага, се пълнеха с треви и храси, и други, цъфтящи растения. Харесвах простотата на океана и празнотата, когато поглеждах към него. След това, особено след като бях хвърлила толкова усилия да открия красотата му, не исках да го напусна.

Идеята да се омъжа за каубой може да ми е хрумнала от филма, който гледах една пролетна вечер с мой приятел, който също е професор – хубав и интелигентен мъж, по-мил от мен, но още по-неадекватен с хората, дотолкова, че във внезапните си пристъпи на срамежливост забравяше дори имената на стари приятели. Като че ли филмът му харесваше, но нямам никаква престава какво е минавало през ума му. Може би си е представял живот с жената от филма, която беше толкова различна от неговата слаба, нервна и красива съпруга. Докато се отдалечавахме от киното по една от широките магистрали с нищо друго пред или зад нас освен задни фарове и предни фарове и нищо друго от двете ни страни освен тъмнина, единственото ми желание беше да отида някъде в пустинята, възможно най-далеч от всичко, което съм познавала през целия си живот, и от университета, където преподавах, и от градчетата и града около него с всичките интелигентни хора, които живеят и работят в тях, записват идеите си в тетрадки и на компютри в офисите си и в кабинетите си вкъщи и вадят цитати от трудни книги. Исках да загърбя всичко това и да отида някъде в пустинята и да отворя мотел сама с малко момче, да викна един преуморен каубой с мен, преуморен каубой на средна възраст, алкохолик, ако се налага, и да се омъжа за него. Мислех, че познавам едно момче, което можех да взема с мен. Значи ми оставаха само застаряващият каубой и мотелът. Мотелът ми щеше да е хубав, щях да се грижа за него и да разрешавам всички проблеми разумно и незабавно след като се появят. Мислех, че ще бъда добра и твърда бизнесменка просто защото бях гледала един филм, в който имаше една добра и твърда бизнесменка. Тази жена имаше също любящо сърце и способност да разбира другите грешни човешки същества. А истината е, че ако алкохолизиран каубой стане част от живота ми по какъвто и да е важен начин, сигурно ще го скъсам от порицания относно пиенето му, докато накрая не ме зареже. По онова време обаче имах странната увереност, родена от гледането на хубав филм, че мога да бъда нещо различно от това, което бях, и започнах да слушам кънтри музика по радиото в колата, въпреки че ми беше ясно, че тези песни не са писани за мен.

В този момент се запознах с един мъж, който беше в един от класовете ми и изглеждаше прилично близо до идеята ми за каубой, въпреки че в момента не мога да кажа защо мислех така. Той не беше точно като каубой или като представата ми за каубой, така че сигурно съм искала нещо друго, а идеята за каубоя просто ми е хрумнала за удобство. Фактите не пасваха. Той не работеше като каубой, имаше някаква работа, в която залепяше кокалите на шимпанзета. Свиреше на джаз тромбон, а в дните, когато имаше урок, се обличаше в тъмен костюм и носеше черно куфарче. Малко му оставаше да е привлекателен с квадратното, месесто, бледо лице, тъмната коса, мустака, тъмните очи; малко му оставаше да е привлекателен не заради грубите бузи, които бяха белязани от шрапнел, а заради отпуснатото или дивото му излъчване, очите му винаги широко отворени, дори когато се усмихваше, тялото му доста неподвижно, само очите му се мърдаха, гледаха всичко, не изпускаха нищо. Бдителен, той беше готов за защита, сякаш всеки разговор можеше да бъде и нещо като битка.

Един ден няколко души пиехме бира след часа, той мълчеше, изглеждаше доста потиснат, и накрая ни каза, без да повдигне очи, как мисли, че може би ще се премести при баща си и ще върне момиченцето си на майка й. Каза, че не мисли, че е честно да я държи при себе си, защото знае, че понякога просто ще седи и няма да говори – тя ще се опитва да говори с него, но той няма да може да си отвори устата, тя ще продължи да опитва, а той ще седи и ще знае, че трябва да й отговори, но няма да може.

Грубостта и дивотата му ми бяха удобни в този момент и тъй като от време на време ме закачаше, мислех, че ме харесва достатъчно, за да го поканя на вечеря, и накрая го направих, просто да видя какво ще стане. Първо изглеждаше стреснат, после доволен да приеме, после отрезвен и поласкан заради вниманието от страна на преподавателя му.

Срещата не се оказа нещо, което ще промени посоката на живота ми, въпреки че не това очаквах тогава, просто така разсъждавах впоследствие. Той закъсня много, преди да дойде да ме вземе от жилищния комплекс за завършили студенти. Тъкмо бях решила, че няма да дойде, след като бях прекарала един час във все по-обезнадежден ход по мъничкия ми балкон, засенчен от дървета, който гледаше към детската площадка и паркинга, и в мъничката ми всекидневна, която беше претъпкана с нещата на някаква млада двойка, която не познавах, когато той лъсна в стара работна риза с навити ръкави и кафяви кадифени панталони със скъсан ръб на бедрата. Поспря и се огледа, сякаш се канеше да върши някаква работа, забеляза пианото, надвеси се над него за момент и засвири бърза, хубава мелодия, достатъчно дълга да ми върне радостта, след което я прекъсна по средата.

Беше ми много любопитен, сякаш всичко добавено към това, което вече знаех, щеше да е разкритие. Когато се качихме в колата, той се пресегна през мен и отключи жабката, а когато се канехме да слизаме, той се пресегна през мен и я заключи. Попитах защо го прави, той надигна купчина листа в жабката и ми показа дървената задница на пистолет. Каза ми, че двама мъже го преследват и че има нещо общо с момиченцето му.

Паркирахме близо до ресторант, той свали сиво сако от закачалка в колата и го сложи върху ръката си, а докато вървяхме един до друг, запаса ризата си, след което облече сакото. Помислих си, че точно така би направил един каубой – носи сивия си костюм на закачалка в колата и когато се нагласи за излизане с жена, докосва и косата си нежно.

Той пи мляко с китайската си вечеря. Говори за работата си, като ми предостяваше късчета научна информация, след което ми разказа няколко тъпи вица. И двамата не ядохме много, тъй като се срамувахме, мисля, да бъдем само двамата. Каза ми, че се омъжил за съпругата си веднага след като се върнал от войната. Тя била полукитайка, полумексиканка. Каза ми, че слухът му се повредил по време на войната, и забелязах, че ме гледа в устните, докато говоря. Каза ми, че и равновесието му е повлияно, и навън забелязах как, докато вървеше, залиташе към тротоара. В ресторанта пи мляко, а в бара, където отидохме да играем билярд, пи бира. Отвън пред бара той сложи ръка на рамото ми, но в колата каза, че трябва да се прибира при детегледачката. После се отметна и ме заведе на една скала, която се надвесваше над океана, и ме целуна. Около нас бяха паркирани други коли и пикап.

Целуна ме неколкократно там, в стария вишнев форд с пуснато радио, така че можех да си въобразя, че пак съм тийнейджър, само дето когато бях тийнейджър, никога не съм правила такива неща. После слязохме от колата и отидохме на ръба на скалата да погледнем надолу към океана, черната вода на залива и светлинните нишки, които се пресягаха към водата от града, където бяхме играли билярд. Седнахме на пясъка недалеч от ръба на скалата и той ми разказа още малко за трудностите със съпругата му, как полагал усилия да се съберат, как направил всичко по силите си да я очарова, а тя не искала да се очарова. Каза ми, че вече шест месеца е сам с момиченцето си и жена му се прибира вкъщи през няколко дни, за да пробват пак да живеят заедно, въпреки че каквото и да правел той, то не вършело работа. Каза, че няма да може пак да се срещне с мен. Отговорих му, че и без това не съм очаквала такова нещо, понеже скоро заминавам на Изток. Не беше съвсем вярно, че не очаквах да се срещнем отново, но беше вярно, че скоро заминавах. Накрая ме закара вкъщи и ме целуна за лека нощ.

Доколкото можех да преценя, нямах нищо против начина, по който протече срещата, въпреки че на следващия ден се разплаках в колата си по пътя за банката. Мислех, че плача за него, страховете му, трудностите му, загадъчните хора, които си мислеше, че преследват него и дъщеря му, но по всяка вероятност плачех за себе си, от разочарование, въпреки че не съм сигурна какво точно исках. След няколко месеца, когато се бях върнала на Изток, една вечер му се обадих междуградско, след като бях пила две бири сама в апартамента си, и когато отговори, отзад се чуваше шум от хора, които приказваха и се смееха, или семейството му, или купон, не помня, и той звучеше също толкова доволен да ме чуе, както и поласкан, както беше прозвучал, когато го поканих на среща.

Още си представям как се омъжвам за каубой, макар и по-рядко, а и мечтата ми претърпя изменения. Сега съм толкова свикнала с компанията на съпруга си, че дори да се омъжа за каубой, ще искам и той да дойде с мен, въпреки че той би възразил силно срещу всяко местене в посока към Запада, който не му харесва. Така че ако отидем, няма да е като в мислите ми отпреди няколко години, с готвенето на проста храна и помагането на каубоя с трудното теле. Би приключило, или започнало, с мен и съпруга ми, как стоим неадекватни пред ранчото и чакаме, докато каубоят оправя стаите ни.

 

от сборника „Почти без спомен“ (1997)
превод от английски: Стефан Русинов

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Лидия Дейвис

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s