Лидия Дейвис: Кафка готви вечеря

Изпълва ме отчаяние с приближаването на деня, в който скъпата ми Милена ще дойде тук. Почти не съм започнал да обмислям какво ще й предложа. Почти не съм се сблъскал с идеята дори, само кръжа около нея, както муха се върти около лампа, и изгарям главата си на повърхността й.

Толкова ме е страх, че накрая няма да ми остане друга идея освен картофена салата. Това няма да е изненада за нея. Не трябва.

Цяла седмица мисълта за тази вечеря е постоянно в мен, тежи отгоре ми по същия начин, както дълбоко в морето няма място, което не е под най-силно налягане. От време на време събирам цялата си енергия и работя по менюто, сякаш съм принуден да забия пирон в камък, сякаш съм едновременно и този, който забива, и пиронът. Иначе седя тук, чета през следобедите, с мирта в илика ми, и в книгата има толкова красиви пасажи, че започвам да си мисля, че самият аз съм станал красив.

Спокойно мога да седя в градината на лудницата, втренчен в пространството като пълен идиот. Въпреки това знам, че в крайна сметка ще взема решение за менюто, ще купя храната и ще сготвя ястието. По това, предполагам, съм като пеперуда: зигзагообразният й полет е толкова неравен, пърха толкова много, че е болезнено за гледане, лети в противоположното на права линия и въпреки това успешно изминава мили, за да достигне до крайната си дестинация, така че сигурно е много по-ефикасна или поне по-решителна, отколкото изглежда.

Жалко е и да се измъчвам, разбира се. Все пак Александър не е измъчвал гордиевия възел, когато не е могъл да го развърже. Имам чувството, че бивам погребан жив под тези мисли, въпреки че в същото време се чувствам принуден да лежа мирно, тъй като навярно все пак наистина съм мъртъв.

Тази сутрин, например, малко преди да се събудя, което пък беше малко след като заспах, сънувах сън, който все още не ме е напуснал: бях хванал една къртица и я отнесох до хмеловото поле, където тя се гмурна в земята като във вода и се изгуби. Когато размишлявам върху вечерята, бих искал да изчезна в земята като къртицата. Бих искал да се напъхам в чекмедже от шкафа за пране и само от време на време да го отварям, за да проверя дали вече съм се задушил. Толкова по-изненадващо е, че човек изобщо се събужда всяка сутрин.

 

Зная, че салата от цвекло ще бъде по-добре. Мога да й дам и цвекло, и картофи и парче телешко, ако включа месо. Едно добро парче телешко обаче няма нужда от гарнитура, то се усеща най-добре вкусено само, така че гарнитурата може да бъде преди това, при което всъщност няма да бъде гарнитура, а ордьовър. Каквото и да направя, тя вероятно няма да бъде очарована от усилията ми, или навярно ще й бъде малко лошо още от самото начало и гледката на цвеклото съвсем няма да й се понрави. В първия случай ще бъда ужасно засрамен, а във втория не бих имал съвет – как бих могъл? – а само елементарен въпрос: дали би искала да махна всичката храна от масата?

Не че вечерята ме тревожи, така да се каже. В крайна сметка разполагам с известно въображение и енергия, така че навярно ще съумея да приготвя вечеря, която тя ще хареса. Имаше няколко други, сносни вечери след злощастната, която сготвих за Фелице – въпреки че вероятно от нея последва повече добро, отколкото лошо.

Поканих Милена миналата седмица. Тя беше с приятел. Срещнахме се случайно на улицата и говорих импулсивно. Мъжът с нея беше учтив, дружелюбен, месесто лице – много правилно лице, каквото само немците имат. След като отправих поканата, дълго време се разхождах из града сякаш беше гробище, толкова омиротворен се чувствах.

След това започнах да се измъчвам, като цвете в саксия, което вятърът брули, но то не загубва нито едно листо.

Като писмо, покрито с петна от коректор, и аз имам своите недостатъци. В края на краищата, аз съм слаб по начало, а доколкото си спомням, дори Херкулес беше припаднал веднъж. Правя опити по цял ден, докато работя, да не мисля за това, което предстои, но това ми коства толкова много усилия, че не ми остават никакви за работата. Справям се толкова зле с телефонните обаждания, че след известно време от централата започнаха да отказват да ме свързват. Затова по-добре да си кажа: Излъскай хубаво сребърните прибори, после ги подреди в готовност върху бюфета и свърши тази работа. Цял ден ги лъскам наум и това ме измъчва (а не изчиства среброто).

Обичам немска картофената салата, приготвена с хубави, стари картофи и оцет, въпреки че е толкова тежка, толкова пренасищаща едва ли не, и леко ми се повдига, дори преди да съм я опитал – може би възприемам деспотична и чужда култура. Ако предложа това на Милена, е възможно да й разкрия една неприятна част от себе си, която по-скоро трябва да й спестя, част от мен, с която тя все още не се е сблъсквала. С френско ястие обаче, дори да звучи по-приемливо, няма да бъда толкова верен на себе си и това вероятно ще бъде непростима измяна от моя страна.

Пълен съм с добри намерения и в същото време съм бездеен, точно както бях един ден миналото лято, когато седях на балкона и гледах един бръмбар, обърнат по гръб и размятащ крака във въздуха, неспособен да се изправи. Чувствах огромно съпричастие към него и въпреки това не станах от стола си да му помогна. Той спря да мърда и остана неподвижен толкова дълго, че си помислих, че е умрял. Тогава един гущер мина през него и го преобърна, той побегна нагоре по стената, сякаш нищо не се беше случило.

Купих покривката вчера на улицата от човек с количка. Човекът беше малък, почти миниатюрен, слаб, с брада, едно око. Свещите взех назаем от съсед, или трябва по-скоро да кажа, тя ми ги зае.

 

След вечеря ще й предложа еспресо. Докато планирам тази вечеря, се чувствам малко както Наполеон би се чувствал, докато е замислял атаката над Русия, ако е бил напълно наясно какъв точно ще бъде крайният резултат.

Копнея да бъда с Милена, не само сега, а през цялото време. Защо съм човешко същество? Питам себе си – какво мътно състояние само! Защо не мога да съм гардеробът в стаята й?

Преди да срещна скъпата ми Милена, мислех, че животът е непоносим. След това тя дойде в живота ми и ми показа, че не е така. Вярно, първата ни среща не беше много успешна, тъй като майка й отвори вратата и какво силно чело имаше тази жена, с надпис върху него, който гласеше: „Аз съм мъртва и презирам всеки, който не е“. Милена изглеждаше доволна, че бях отишъл, но много по-доволна, когато си тръгнах. През този ден, случайно погледнах една карта на града. За момент ми беше непонятно защо някой би построил цял град, когато единственото нужно беше една стая за нея.

 

Навярно в крайна сметка най-лесно ще бъде да й приготвя същото, което направих за Фелице, но с повече грижа, за да не се обърка нищо, и без охлювите в гъбите, мога дори да включа зауербратен[1], въпреки че когато го сготвих за Фелице, още ядях месо. По това време не ме притесняваше мисълта, че едно животно също има право на добър живот и навярно дори по-важно от това – добра смърт. Сега не ям дори охлюви. Бащата на баща ми беше касапин и се заклех, че количеството месо, което той е изклал по време на живота си, ще бъде същото количество, което аз няма да изям по време на моя. Дълго време вече не съм вкусвал месо, въпреки че ям мляко и масло, но за Милена бих приготвил зауербратен.

Собственият ми апетит никога не е бил голям. По-слаб съм, отколкото би трябвало, но съм така от много време. Преди няколко години, например, често излизах с малка лодка в Молдау. Гребях нагоре по реката, след което се излягах по гръб на дъното на лодката и се оставях на течението да ме върне обратно. Един приятел веднъж ме видял случайно да се нося под мост, по който тъкмо минавал. Каза ми, че е било сякаш е настъпил Денят на страшния съд и ковчегът ми се е отворил. От друга страна тогава той вече беше почти дебел, масивен, и не знаеше почти нищо за слабите хора, освен че са слаби. Поне теглото върху краката ми си е мое.

 

Тя може да не иска да идва повече, не защото е непостоянна, а защото е изтощена, което е разбираемо. Ако не дойде, ще бъде грешно да се каже, че ще ми липсва, защото тя е винаги така присъстваща във въображението ми. Въпреки това ще бъде на различен адрес, а аз ще седя на кухненската маса с лице в ръцете си.

Ако дойде, аз ще се усмихвам, усмихвам. Наследил съм тази черта от една моя стара леля, която също се усмихваше непрекъснато, но и двамата го правим по-скоро от неудобство, отколкото от чувство за хумор или съчувствие. Няма да мога да говоря, няма дори да съм щастлив, защото след подготовката на яденето няма да са ми останали сили. И в случай че с жалкото извинение за първо ястие, положено в купа в ръцете ми, аз се подвоумя дали да изляза от кухнята и да вляза в трапезарията, и ако тя, в същото време, усетила неудобството ми, започне да се двоуми дали да излезе от всекидневната и да влезе в трапезарията от другата й страна, тогава по време на дългия интервал тази красива стая ще бъде празна.

Ех, ами… един човек се сражава в Маратон, друг в кухнята.

Все пак вече съм взел решение почти за цялото меню и започнах да го приготвям, като си представям вечерята ни, всеки детайл от нея, от началото до края. Повтарям си едно изречение безсмислено, зъбите ми тракат: „Тогава ще побегнем из гората.“ Безсмислено, защото тук няма гора, а и така или иначе бягането е извън всякакъв въпрос.

Имам вяра, че ще дойде, въпреки че заедно с вярата ми го има и страхът, който всеки път я придружава, страхът, който е присъщ за всяка моя вяра, винаги, от началото на дните.

 

Когато се състоя злощастната вечеря, с Фелице не бяхме сгодени, въпреки че бяхме сгодени три години преди това и щяхме да бъдем сгодени отново седмица по-късно – без съмнение не в следствие от вечерята, освен ако съчувствието на Фелице към мен случайно не се беше засилило от напразните ми усилия да приготвя добра каша варнишке[2], картофени палачинки и зауербратен. За последвалата раздяла, от друга страна, вероятно съществуват повече обяснения, отколкото изобщо й трябват – нелепо е, но някои експерти поддържат идеята, че дори въздухът тук в града може да предизвика непостоянство.

Бях развълнуван, както всеки е при нещо ново. Освен това бях и естествено понаплашен. Мислех, че традиционно немско или чешко ястие ще бъде най-доброто решение, дори да са малко тежки за юли. Останах разколебан за известно време дори в сънищата си. В един момент просто се отказах и започнах да обмислям дали да не избягам от града. После реших да остана, въпреки че излежаването на балкона едва ли заслушава да бъде наречено решение. В такива моменти, изглежда, бивах парализиран от нерешителност, докато мислите ми се блъскаха яростно в главата ми, също както морското конче изглежда неподвижно във въздуха, докато крилата му блъскат яростно срещу равния бриз. Накрая скочих като непознат, който издърпва друг непознат от леглото.

Фактът, че обмислях ястията грижливо, вероятно беше незначителен. Исках да приготвя нещо здравословно, тъй като тя имаше нужда да възвърне силите си. Помня, че набрах гъбите рано сутринта, лазейки сред дърветата, изложен директно пред погледите на две възрастни сестри – които изглежда бяха дълбоко засегнати от мен или кошницата ми. Или може би от факта, че носех хубав костюм в гората. Но и да бяха очаровани, това малко или много щеше да е същото нещо.

Докато наближаваше часът, за известно време започнах да се страхувам, че няма да дойде, вместо да се страхувам, както всъщност трябваше, че щеше да дойде. Първо беше казала, че може и да не дойде. Това беше необичайно от нейна страна. Бях като момче за всичко, което вече не може да прави нищо, но продължава да се надява за някакво назначение.

Точно както някое много малко животно в гората вдига несъразмерно количество шум и безредие сред листата и съчките на земята, когато уплашено се втурва към дупката си или дори когато не е уплашено, а просто събира ядки, така че човек си мисли, че пред него всеки момент ще изскочи мечка, а то е просто мишка – ето такова беше вълнението ми, толкова малко, но толкова шумно. Помолих я да не идва на вечеря, но след това я помолих да не ме слуша и да дойде. Думите ни толкова често са думи на някакво непознато, чуждо същество. Вече не вярвам на речи. И най-красивата реч съдържа в себе си червей.

 

Веднъж, когато се хранихме заедно в ресторант, бях така засрамен от вечерята, сякаш я бях приготвил аз. Още първото нещо, което ни поднесоха, уби апетита ни за останалото, дори то да беше хубаво: мазни бели леберкньоделн[3], плуващи в рядък бульон, по чиято повърхност се носеха точки мазнина. Очевидно ястието беше немско, не чешко. Но защо нещо между нас трябва да е по-сложно от това да седим кротко в някой парк и да гледаме как колибри се издига над петуниите, за да си почине на върха на бреза?

 

В нощта на вечерята ни си казах, че ако не дойде, ще се насладя на празния апартамент, тъй като да бъдеш сам в стая си е необходимост за самия живот, а да бъдеш сам в апартамент е необходимост, ако искаш да си щастлив. Бях заел апартамента специално за случая. Но не бях изпитал насладата от празния апартамент. Или навярно не празният апартамент трябваше да ме направи щастлив, а това, че имах два апартамента. Тя дойде, но закъсня. Каза ми, че са я забавили, защото се наложило да говори с човек, който от своя страна чакал, нетърпеливо, за резултата от една дискусия във връзка с отварянето на ново кабаре. Не й повярвах.

Когато прекрачи прага, почти усетих разочарование. Щеше да й е толкова по-хубаво да вечеря с друг мъж. Трябваше да ми донесе цвете, но нямаше. Въпреки това чувствах такава приповдигнатост само заради това, че съм с нея, заради любовта й, добротата й, ярка като жуженето на муха върху лимонов клон.

Въпреки неудобството ни продължихме с вечерята. Докато гледах привършените ястия, скърбях по чезнещата ми сила, скърбях, че съм роден, скърбях за слънчевата светлина. Ядяхме нещо, което за нещастие нямаше как да изчезне от чиниите ни, освен ако не го погълнехме. Бях едновременно трогнат и засрамен, щастлив и тъжен, че се хранеше с видимо удоволствие – засрамен и тъжен, че не можех да й предложа нещо по-добро, трогнат и щастлив, че това изглеждаше достатъчно, поне за този случай. Грациозността, с която ядеше всяка част от вечерята, и тактичността на комплиментите й придаваха стойност на ястията – те бяха бездънно ужасни. Вместо това тя наистина заслужаваше нещо от рода на печен морски език или фазански гърди, с лед и вода, и испански плод. Нямаше ли някакъв начин да го бях осъществил?

А когато комплиментите й стихнаха, самият език стана податлив само за нея и по-красив, отколкото човек имаше правото да очаква. Ако непосветен непознат беше чул Фелице, щеше да си помисли: Какъв мъж! Сигурно е повдигнал планини! – докато аз не бях направил нищо повече от това да смеся кашата, както ме беше инструктирала Отла. Надявах се, че след като си тръгне, ще намери някое хладно място като градина, където ще се излегне върху шезлонг и ще си отпочине. Що се отнася до мен, ведрото беше пукнато много преди да влезе в кладенеца.

 

Имаше го и инцидента. Осъзнах, че съм на коленете си едва когато видях краката й пред очите си. Охлювите бяха навсякъде по килима, и миризма на чесън.

Въпреки това след като яденето беше зад гърба ни, започнахме да правим аритметични номера на масата, не помня, малки суми, а после големи, докато гледах през прозореца към сградата отсреща. Вероятно вместо това можехме да изсвирим нещо заедно, но аз не съм музикален.

Разговорът ни беше колеблив и неловък. Непрекъснато се отклонявах абсолютно безсмислено, от притеснение. Накрая й казах, че започвам да се изгубвам, но това нямаше значение, тъй като щом тя беше стигнала дотук с мен, значи и двамата бяхме загубени. Имаше толкова много недоразумения, дори когато не се отклонявах от темата. Въпреки това не биваше да се притеснява, че съм й ядосан, а точно обратното – че не съм.

Мислеше си, че имам леля Клара. Истина е, че имам, всеки евреин има леля Клара. Но моята беше починала отдавна. Каза, че нейната била доста особена и имала склонността да прави такива изказвания като това, че човек трябва да запечатва писмата както подобава и да не хвърля неща през прозореца, което си е така, разбира се, но то никак не е лесно. Говорихме за немците. Тя ненавижда немци, но аз й казах, че не трябва, защото немците са прекрасни. Навярно грешката ми беше, че се похвалих как наскоро бях цепил дърва над един час. Мислех си, че трябва да ми е благодарна – в крайна сметка овладявах изкушението си да кажа нещо грубо.

Още едно недоразумение и тя щеше да е готова да си тръгне. Опитвахме различни начини да изкажем мислите си, но в този момент не бяхме любовници, а граматици. Дори животните, когато се карат, губят предпазливостта си: катерици тичат напред-назад по поляна или шосе и забравят, че наоколо може да има хищници. Казах й, че ако си тръгне, единственото нещо, което ще ми хареса в това, ще е целувката за довиждане. Тя ме увери, че въпреки че се разделяме ядосани, ще се срещнем отново съвсем скоро, но за мен по-скоро „скоро“, отколкото „никога“, си оставаше „никога“. След това тя си замина.

С тази загуба бях в по-„Робинзон Крузо“ ситуация от самия Робинзон Крузо – той поне имаше острова, Петкан, провизиите си, козите, кораба, който го отведе, името си. А аз, аз си представих как доктор с пръсти, проядени от карбонова киселина, поставя главата ми между коленете си и започва да тъпче месо в устата ми и гърлото ми, докато се задавя.

Вечерта свърши. Една богиня беше излязла от кино салона и дребен служител бе оставен сам отстрани на пътеката – и това беше вечерята ни? Толкова съм мръсен – затова непрекъснато рева за чистотата. Никой не пее така чисто като онези, които обитават най-дълбокия ад – мислиш си, че слушаш песента на ангелите, но всъщност е друга песен. Въпреки това реших да продължа да живея още малко, поне тази вечер.

В крайна сметка аз не съм грациозен. Някой ми беше казал веднъж, че плувам като лебед, но това не беше комплимент.

 


[1] зауербратен (sauerbraten) – задушено месо, предварително мариновано в оцет (б. пр.)

[2] каша варнишке (kasha varnishke) – тежка супа с основни съставки смляна елда и макарони (б. пр.)

[3] леберкньоделн (Leberknödeln) – кнедли с дроб (б. пр.)

 

от сборника „Разновидности на безпокойството“
превод от английски: Стефан Русинов

2 коментара

Filed under Лидия Дейвис

2 responses to “Лидия Дейвис: Кафка готви вечеря

  1. Kol4o

    Много добро, единствената ми забележка е за името – не Фелис, а Фелице. Поздрави за превода и избора на автор.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s