Мо Йен: Изгорелият павилион

В центъра на самотното градче се вълнува красиво езеро. В средата на езерото има островче на име Цветна кошница, зиме и лете от него се носи ту силно, ту слабо ухание на цветя. На острова шест пъти досега са издигани пищно декорирани павилиони, но всеки от тях беше изгорял до три месеца след приключването на строежа. Според резултатите от разследването причината за пожара е или гръмотевица, или фойерверки, разбира се, циркулират и някои народни версии, които не са лишени от мистичен оттенък. Да се построи павилион на Цветна кошница е единствената цел, която всеки следващ кмет на този град преследва неуморно и почти до лудост, но усилията им винаги завършват със светналото от пожара нощно небе. Надеждите им рухват в пламъците, но пък с угасването на огъня се отприщва късметът в службата им.

Последният кмет е един доктор по архитектура със странен вид. Преди да поеме длъжността, той оглавява осем грандиозни проекта в провинциалната столица, пет от които са отличени с най-престижната в архитектурните среди награда “Лу Бан”[1]. Като пладнешкото слънце и славата не трае вечно. Говореше се, че ще поеме ръководна длъжност в централния архитектурен отдел, но в крайна сметка стана кмет в това забутано градче, което няма и четиристотин хиляди жители.

Вечерта след така скоростното встъпване в длъжност той вика отредения му от местната управа секретар – един младеж, завършил архитектура, – изнизва се от правителствения хотел, тръгва по сякаш познатите му от някога преди улици и случайно стига до езерото. Разцъфналите люляци от двете страни на пътя го замайват, ярката луна го заслепява. Така че първото изречение, което той написва в дневника си, след идването в този град е: блести луна и ухаят цветя, заслепен и омаян. След което продължава да пише:


Разхождахме се край езерото около половин час и внезапно се зароди идеята да отида на острова. Попитах секретаря сяо[2] У: в този час може ли да се намери лодка до острова? На лицето му се появи трудно доловима усмивка, която аз все пак долових, и каза: ще отида нататък да потърся. Умишлено тръгнах назад, за да му дам възможност да “потърси”. Пътят край езерото беше ограден от люляци, цели цветни храсти, беше изключително красиво. Цветята ухаеха силно, лунните лъчи бяха пълни с цветен прашец. Секретарят дотича обратно и радостен ми каза: господин кмете, голям късмет, там, на пристана “Зелени листа”, има една рибарска лодка.

Качих се на лодката с пресилената подкрепа на секретаря. Рибарят стоеше на носа, със сламено наметало на гърба, бамбукова шапка на главата, блестящ поглед в очите, бели косми в горната част на брадичката, изглеждаше досущ като герой на театрална сцена. Чичо, казах, обезпокоихме те. Рибарят се поусмихна, не продума. Опря дългия бамбуков прът в тинята на дъното и лодката лека-полека навлезе в дълбоки води. След това той застана на кърмата и замаха с веслото. В тихата лунна нощ ромонът на водата кънтеше. Със секретаря седяхме безмълвни на двата ръба на лодката. Помежду ни имаше няколко коша за скариди, оплетени от бамбукови нишки, както и една суха ситна мрежа за скариди. Секретарят каза: господин кмете, нашето езеро тук дава много скариди, носи му се слава. Кимнах безстрастно, погледът ми премина през него и стигна далечината. Там се беше прострял сребърен блясък, езерото и луната се бяха слели в едно. Бели водни птици политаха уплашени, размахваха криле и потъваха в далечната светлина, сякаш се разтапяха в нея.

Греблото и водата кънтяха все по-силно с отдалечаването на лодката от брега. От центъра на заспалия град долитаха смътните напеви на бетоновози. Кранове размахваха гигантските си ръце в ясната нощ. Сред дълбокия мрак луната светеше още по-ярко, можеш да видиш бръчките на ръцете си. Люляковите дървета по брега се бяха превърнали в гъста мъгла. Уханието им вече не стигаше до нас. В този момент усещах само хладния мирис на водата. В момента, в който отново се разнесе уханието на люляци, островът Цветна кошница вече беше пред очите ни.

Слязох от лодката след секретаря, искаше ми се да изкажа благодарност към рибаря, но когато се обърнах, той вече беше седнал на носа, свил тялото си в наметалото, като голяма нощна птица. Тръгнахме по една калдаръмена пътека към центъра на острова. Люляковите клони отстрани на пътеката се преплитаха във всички посоки и любящо преграждаха пътя ни. Секретарят вървеше отпред, размахваше цветните клони, които се клатеха тежко, и силният им аромат се блъскаше в лицата ни.

Скоро стигнахме върха в центъра, там, където шест пъти е строен павилион. Площадката е голяма горе-долу колкото две баскетболни игрища, височината, смятана от езерото, е около шестдесет метра. Гледката от това място наистина отпуска сърцето и радва душата. Ако се построи един петдесетметров павилион, от него ще бъдат обозрими целият град и планините в далечината. Тук в действителност е нужен павилион.

Обгорените останки от павилиона явно са били разчистени. В участъка се виждаха изрядно наредени купчини тухли и камъни, до тях имаше внимателно струпан дървен материал. Беше първокласен червен бор, от който се носеше тежко ухание на смола. В това сухо априлско време само да хвърлиш клечка кибрит и цялата купчина веднага би лумнала. До дърветата бяха подредени скелета. До скелетата имаше елементи за сглобяеми колиби, пристегнати със сламено въже. Ако дойдат пет работника, за един ден могат да сглобят прости временни общежития за петдесет души. Всичко това създаваше впечатление за строителен обект, разполагащ с всички основни материали и в пълна готовност за незабавно започване на работа, а не за останки от павилион, изгорял преди повече от два месеца.

Седнах на един камък и склоних глава, сякаш разсъждавах. Всъщност нищо не мислех. Уханието на цветята прииждаше и замайваше ума ми. Секретарят тихо попита: кмете, пушите ли? Отговорих: отказах ги, но ако на теб ти се пуши, пуши си спокойно, харесва ми да дишам дима на другите хора. Секретарят каза: аз не пуша, никога не съм пушил. Кимнах разбиращ и казах: хубаво де, тогава ще запаля една. Секретарят трескаво отвори кожената чанта, която държеше под мишницата си, и извади една мека кутия “Китай”, скъса вещо бандерола, отгърна станиола от единия ъгъл, избута цигара и протегна кутията към мен. Изтеглих цигарата и той поднесе златистата запалка със зелен пламък към устата ми.

Кажи нещо, подканих го, докато гледах осветените зъби.

Секретарят се засмя безгласно и каза: това почти се е превърнало в закон – всеки кмет, преди да бъде повишен в длъжност, подготвя всичко за приемника си, почиства останките, набавя материалите – това почти се е превърнало в закон.

Защо, попитах, да не би идеите на всички кметове да са еднакви? А ако аз не искам да построя павилион по време на моя мандат? Посочих дървените материали, от които се разнасяше мирис на смола, и казах, ако моят проект не включва такива материали?

Секретарят надигна ръка, почеса се по врата и каза: и аз не знам…

С какво си се занимавал, преди да дойда?

Преди четири години се дипломирах от архитектурен факултет, една година работих в градския строителен комитет, след което започнах работа при заместник-кмет Ху, но съм добър приятел със сяо Сун – секретаря на кмета Цин. Сяо Сун получи повишение заедно с господин Цин и го последва в агенцията по здравеопазване, каза секретарят.

Нощта донесе хлад, от който неволно потреперих. Секретарят веднага защипа кожената чанта между краката си, свали връхната си дреха и понечи да я наметне върху гърба ми.

Размахах ръка и му отказах.

Секретарят надигна глава към луната, която вече клонеше на запад, и каза: кмете, да се връщаме, ако искате, стана късно.

Не бързаме, казах. Сяо У, ние с теб сме колеги. Не си ли губиш времето с тази секретарска работа?

Не, не, не, веднага отговори той, като разбрах, че ще Ви ставам секретар, толкова се развълнувах, че два дни не можах да спя. Вие сте прочут архитект, при Вас със сигурност ще науча много неща. Приятелката ми казва, че при Вас няма да съм секретар, а ще уча магистратура.

Разкажи ми за павилиона, казах.

Наясно съм само с последния път, за предишните само съм слушал, отвърна секретарят.

Няма значение, говори каквото ти дойде, поукраси го малко, ако искаш, няма значение, казах.

Няма да го украся, кмете, отговори той. Последният пожар избухна в новогодишната нощ. Целият град гърмеше от фойерверки, всички улици и алеи бяха в дим. Аз бях в кацеларията в общината и гледах новогодишната програма по телевизията, когато чух секретарят на господин кмета Цин, сяо Сун, да крещи в коридора: Подпали се! Подпали се! Всички се втурнахме към покрива и оттам видяхме огъня на Цветна кошница, който се издигаше към небето като огромна свещ. Езерото около Цветна кошница блестеше като огледало, градските светлини бяха залинели. Едва наскоро издигнатият павилион трепереше насред пламъците като човек, горящ на клада, който полага сетни усилия да запази обладание и да остане прав до последната възможна секунда. Сяо Сун, който стоеше до мен, въздъхна дълбоко и промълви: Най-после се подпали. Погледнах го отстрани и видях, че целият трепери, не зная дали беше от вълнение или от студ.

Колко време беше минало от завършването на строежа до пожара, попитах.

Точно три месеца, ни ден повече, ни ден по-малко, точно три месеца. Каза секретарят.

А кметът?

Господин Цин си взе отпуска и отиде в Минян. Семейстовто му е там, те така и не се преместиха. Всички стояхме на покрива и гледахме пожара, гледахме павилиона насред пожара, гледахме гредите му, които постепенно се разкривяваха в пламъците, гледахме, докато павилионът рухна, и чак тогава слязохме, сякаш се бяхме отърсили от тежък товар.

Нима хората не излязоха да гледат, попитах.

Много хора бяха излезли да гледат. Покрай езерото беше пълно, почти всички покриви бяха пълни, каза секретарят.

Как реагираха хората?

Аз наистина нищо не съм чул, кмете, каза секретарят, но впоследствие приятелката ми каза как хората казвали, че на Цветна кошница имало семейство лисици – те запалили огъня и изгорили павилиона.

Не питам това, питам каква беше реакцията на хората относно случая.

Секретарят се затрудни: май нямаха кой знае каква реакция… Те като че ли са свикнали. А, да, бащата на приятелката ми каза… той е пенсиониран начален учител, много порядъчен човек… каза, че павилионът е построен върху огнена земя, нормално е да се подпалва, ненормално щеше да е, ако не се подпалваше. Той каза още, че ако искаме градът да се развива, трябва да правим по един пожар на няколко години, тазгодишният бил особено хубав, пожар в новогодишната нощ вещае благодатна година. Майката на приятелката ми… тя е необразована домакиня, нивото й е доста ниско… тя каза, хубаво изгоря, хубаво изгоря, откак го построиха чакам да изгори, сега ще мога да спя спокойно няколко години.

Засмях се горчиво.

Секретарят каза предпазливо: кмете, да не се ядосате, аз съм реалист, ако има нещо, казвайте.

Няма значение, продължавай.

Петият пожар беше в края на 1999. По-конкретно като че ли беше на Бъдни вечер. Нямаше и половин година откакто се бях дипломирал, стажувах в градския строителен комитет. В нощта на пожара се бях разболял, пих едни лекарства, които съдържаха и приспивателни, и заспах като заклан. На сутринта майка ми каза, че завършеният преди два месеца и половина павилион е изгорял. Майка каза също: пак е станало време да повишават някого. Майка ми и тя е домакиня. Много ниско ниво. Облякох пуловер и пухено яке и отидох на езерото да гледам. Всички хора по пътя за езерото или се връщаха, или тъкмо отиваха да гледат. Беше много студено, хората бяха занемели. Стигнах езерото и видях едно туристическо корабче да наближава брега. В него стояха десетина души, включително ръководителят на строителния комитет и кметът господин Ма. Изглеждаше, че се връщат от острова, усетих мириса на изгоряло, който се носеше от тях. За да не ме видят началниците, се скрих зад едни люляци и прикрих лицето си с ръкав. Кметът слезе от корабчето с изопнато лице, а всички чиновници зад него изглеждаха много радостни. Същата вечер преди централните новини по телевизията кметът изнесе реч. Първо се извини на всички жители и се самокритикува, че не се е погрижил добре за този прекрасен, чисто нов, обичан от всички граждани павилион, след което обеща, че докато още е в длъжност, обезателно ще подготви всичко необходимо за реставрацията на павилиона от следващия кмет. Не след дълго беше повишен в партиен секретар в град Цинбо.

А причината за пожара, попитах.

Гръмотевица, отговори секретарят, директорът на местната метеорологична служба се показа по телевизията, за да разясни научните закономерности, които бяха предизвикали гръмотевици през студения сезон.

Какво казаха хората, попитах. Какво казаха майката и бащата на приятелката ти?

Аз тогава още нямах приятелка, отвърна секретарят стеснително, с приятелката ми се събрахме миналото лято, тя много Ви се възхищава, кмете.

Четвъртото изгаряне на павилиона Цветна кошница се случи по време на една бюря през юли 1995. Гръмотевиците бяха оглушителни, но дъждът не беше много силен. Секретарят каза, по това време кмет беше Фан Хунмо. В деня след пожара той получи заповед за назначение като заместник-директор на провинциалната агенция по транспорт.

Третото изгаряне на павилиона Цветна кошница се случва в една ясна пролетна нощ през март 1992, тогавашният кмет е Джао Дзин’яо, десет дни след пожара е повишен в заместник-управител на провинциалния комитет по планирането.

Второто изгаряне на павилиона Цветна кошница се слува през юни 1989, тогавашният кмет е Хан Джунлян, един месец след пожара, преди да изтече мандатът му, става партиен секретар в педагогическия университет в провинциалната столица.

Първото изгаряне на павилиона Цветна кошница се случва през юли 1987, тогавашният кмет е Дзян Фънниен, и той е архитект. По време на мандата си той реконстуира стария град, разширява пътищата, изиства стогодишната тиня от дъното на езерото, издига павилиона Цветна кошница на острова в езерото, построява седем нови жилищни района, с което значително облекчава затрудненията на гражданите. Той изкарва два мандата като кмет, носи му се голяма слава. След построяването на Цветна кошница славата му достига апогея си. Хората не го обвиняват за пожара на павилиона, но на него самия му е много тежко. Говори се, че стоял насред останките и през сълзи се заклел, че обезателно ще реставрира павилиона, само че два месеца по-късно го прехвърлят в провинциалния институт по архитектура, където става директор.

Познавам другаря, добър човек с добри дела, казах.


През следващия месец новият кмет е обсипан с писма, пренасочени от пощенската канцелария. Съдържанието на всички тях е молба за реставрация на павилиона Цветна кошница. Подписани са от такива очевидни псевдоними като “Гласа на мнозинството”, “Всеобщото сърце”, “Народната воля”, както и такива благочестиви названия като “седем пенсионирани кадри”, “осем стари партийци”, “пет майки”, също и подписка от шестстотин учители и ученици от началното училище “Езерен бряг”, непохватните подписи на децата са запълнили две страници. В началото кметът изчита внимателно всяко едно от тези писма, но не след дълго му втръсва. Нарежда на секретаря да предаде на пощенската канцелария да обработват писмата относно реставрацията на павилиона според постановленията и повече да не ги пренасочват към него.

Кметът така и не изказва ясно становище относно реставрацията на павилиона Цветна кошница. В първия ден от втория си месец в длъжност обаче той издава заповед до всички засегнати звена в рамките на една седмица строителните материали да бъдат изнесени от остров Цветна кошница и да бъдат върнати на продавачите на половината от цената. Извършителите сякаш кривят лица, но кметът се усмихва хладно и те се оттеглят засрамени.

В първия ден от третия си месец в длъжност кметът свиква първо работно събрание в малката заседатална зала на общината. Основен въпрос по време на събранието е реставрацията на павилиона Цветна кошница. На стената кметът закача чертежите, които е изготвил собственоръчно, и с помощта на една разтегляема показалка от неръждаема стомана разяснява на подчинените си разликата между новите и старите чертежи. Кметът е специалист по архитектура, истински авторитет, от устата му се ронят само архитектурни термини. След резюмето всички буйно аплодират проекта на кмета. Той вдига ръка и прекъсва аплодисментите, след което добавя нещо изключително важно: по външен вид и структура новият павилион Цветна кошница не се различава почти по нищо от стария. Най-голямата разлика е в строителните материали. Кметът казва, че новият павилион ще бъде построен с огнеупорни тухли и огнеупорни керемиди, абсолютно всички колони, греди, врати и прозорци ще бъдат стоманени или медни. Кметът казва, освен ако павилионът не бъде разтопен при температура от три хиляди градуса, тук слагаме точка на поредицата от строежи и пожари.

След края на речта си кметът се вглежда в обърканите лица на подчинените си, усмихва се многозначително и казва: нима желаете Цветна кошница да бъде опожарен за седми път?

На следващия ден новият проект на кмета и информация относно строителните материали за новия павилион са публикувани в голям формат в градския вестник, телевизията също излъчва надлежен репортаж. Изпълнен с увереност, кметът нарежда на канцеларията да следят какви са реакциите на хората – той очаква само възхвали, но събраните реакции сякаш изливат кофа студена вода върху разпалената му глава. От обработените мнения става ясно следното: по-голямата част от народа е твърдо против новия проект за павилиона, най-противни са им огнеупорните материали. Вечерта в канцеларията отчаяният кмет записва в дневника си шестдесет и втората статия от встъпването си в длъжност, която съдържа и следното изречение: Нима народът се нуждае от пожар?

Кметът стиска писалката и пише бясно, вратата на канцеларията се отваря. Или младо момиче с приятно, негримирано лице; или жена с вехнеща младост, окичена с бижута и изрисувана с грим; или вдовица с набръчкани вежди, насълзени очи и бяло цвете в косата; или бабичка с бели коси и набръчкана кожа, в ръката с бастун; или старец в безупречен маоски костюм, защипал под мишница протъркана чанта; или мъж на средна възраст, облечен в лъщящо кожено яке и с надигнат корем; или дребен чиновник, колебливо превил кръст, свил врат… се появява пред него. Кметът е наясно, че колкото и усилия да полага срещу баналното, историята нататък ще се превърне в долнопробно подобие на популярен роман.



[1] Лу Бан (507-440 пр.н.е.) – китайски дърводелец, инженер и изобретател, покровител на строителите. – Б.пр.

[2] Обръщение към по-млад човек. – Б.пр.



от сборника „Среща с майстора“ (2005)
превод от китайски: Стефан Русинов

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Мо Йен

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s