Ли: Един ден приятеля ми го ужили стършел

През тези над 20 години никога не ме е жилило каквото и да е животно, било то стършел, било оса или някоя от онези мравки, дето могат да летят. Тъй че няма как да знам какво е да бъдеш ужилен от тях. Едно е сигурно обаче – усещането не е никак хубаво. Въпреки че не са ме жилили, аз съм виждала какви ли не последици от ухапвания. Обикновено или се подува, или почервенява. Рядко се случва да се развие навътре. Когато бях малка, много се страхувах от жилещи животни, всъщност не само от жилещи, ами изобщо от почти всички насекоми. Паяци, бръмбари, стоножки и тем подобни. Още отдалеч, видех ли ги, обръщах глава в противоположната посока и дим да ме няма. Обаче никога не виках, смятам, че да викаш, когато наоколо няма други хора, е много глупаво.

По това със Сяо Съ сме различни. Онази сутрин, когато го ужилил стършел, той здравата се разпищял. Интересното е, че той не викнал в момента, когато бил ужилен, а чак когато разбрал, че нещото, което го ужилило, е стършел. Иначе казано, сравнено със самата болка, стършелът, който изпаднал от чорапа му, бил много по-ужасяващ.

И тъй, онази сутрин той ми се обади по телефона. Аз тъкмо отивах на работа. Един мъж и една жена ме бяха приклещили в автобуса. Когато Сяо Съ ми звънна, и двамата ме загледаха. Всеки път като ми звънят в автобуса, все има хора, които ме гледат. Чудя се да не би като отговарям да правя някакви странни движения. В крайна сметка слязох на следващата спирка и хванах такси наобратно. Казах на шофьора, по-бързо, ако може.

След двадесет минути вече бях видяла палеца на десния крак на Сяо Съ. Той вече за четвърти път ми разказваше как стършелът го ужилил. Случката беше много проста: сутринта Сяо Съ усилено издирвал чорапите си и тъкмо вече се бил изнервил доста, видял върху леглото си два тъмно-сини чорапа, след което набързо ги нахлузил. С обути чорапи вече можел да излезе. На обяд щял да отразява някакво изложение. Точно тогава усетил убождане в десния си крак и се сепнал. Да не би в чорапа да има игла? Събул си чорапа, разтръскал го и от него изпаднал стършел. Сяо Съ изкрещял, аа.

Точно след този вик аз отговорих на обаждането му. Каза ми, че целият му крак се парализирал. Каза, умирам.

Когато Сяо Съ казва, че умира, най-често е поради една от следните причини: първо, парите му са свършили; второ, има нещо недовършено, което не желае да довърши; трето, преял е; четвърто, препил е; пето, не може да напише нищо; шесто, секс; седмо, боли го коремът или главата или някакво друго място. Но така или иначе най-накрая все оживява. Веднъж като осъзнах, че смъртните му предсказания най-често не се сбъдват, постепенно свикнах да не се впрягам много. Така че докато ми казваше, че умирал, аз си помислих, сега пък от какво? Сега е номер седем, ужилване от стършел.

Ужилванията от стършел не са много опасни, основният проблем е какъв точно е стършелът. Не можех да попитам Джао Джунсян[1], нито пък учителя си по биология. Сяо Съ предложи да отида да питам в болницата. Та още преди да съм видяла палеца му, аз отидох в поликлиниката до голямата аптека под блока. Мислех си, освен ако не е някакъв индонезийски стършел, не би трябвало да има проблеми.

Описах ситуацията, която Сяо Съ ми беше предал по телефона, на доктора. Казах, целият му крак е парализиран. Лекарят се стресна и пребледня. По-скоро в болницата, каза той. Питам го, няма ли някакъв друг начин? Той каза, че това е единственият вариант.

С чантата си в ръка се втурнах към къщи.

Когато отворих вратата, Сяо Съ седеше на леглото, беше гушнал крака си и го гледаше. Попитах как е, той отговори, май е по-добре. Ще ходим ли в болницата тогава? За какво да ходим в болницата? Лекарят от поликлиниката каза, че ако кракът се е парализирал, трябва да отидеш в болница. Да, ама мисля, че сега съм по-добре. Само малко ме боли единият пръст на крака.

Не знаех какво да правя. Първоначално си мислех, че като се върна запъхтяна вкъщи, ще го видя да лежи на леглото с позеленяло от болка лице и с подут като крушка палец, ще го пренеса на гръб надолу по стълбите, ще хвана такси и със скоростта на светлината ще го откарам до болницата. Сега виждам, че даже само палецът му е малко по-издут от останалите пръсти и толкова.

Иначе казано, спасителната ми операция пропадна.

Сяо Съ каза, сигурно трябва да го намажа с някакъв крем. Освен това настояваше да извади жилото на стършела. Дадох му тиксо. Той опипа палеца си и каза, че и той не знае къде точно го е ужилил. Затова пробва навсякъде, но жилото така и не излезе. Дадох му една лепенка за нос, от онези за премахване на черните точици по носа. Овъртя я плътно по пръста си, притисна силно, според указанията за премахване на точиците, изчака пет минути, след което я разлепи обратно на часовниковата стрелка. Само че освен няколко мъхести косъмчета по лепенката нямаше нищо друго. Сяо Съ каза, пак не стана. Казах му, тая лепенка не става.

Наистина, кутията беше от много отдавна и не я бях използвала вече много дълго време.

Сяо Съ протегна двата си крака и ми даде да погледна. Каза, че десният изглеждал малко по-подут.

По-късно слязох долу да принтирам едни неща и пак минах през поликлиниката. Реших все пак да му купя малко крем. Лекарката обаче каза, че тук нямало. След като помисли известно време, каза, знам един начин: човешко мляко. Видя ме, че не вдявам и повтори, мляко от човек. И с двете си ръце натисна гърдите си. От учтивост не погледнах гърдите й, гледах я само в очите. Кимнах няколко пъти и попитах, няма ли друг начин? Тя отговори, аз знам само този. Отстрани имаше две жени, които слушаха разговора ни и казаха, при ужилване от стършел най-ефикасно е човешкото мляко.

Лекарката ми каза още, отпред вдясно има една уличка, там има много жени с деца.

Закимах с глава и казах, благодаря. Когато излизах от болницата, си купих една еднократна спринцовка за писалката си. Писалката ми се счупи и вече може да се зарежда само със спринцовка.

Изправена бях пред голямо затруднение. Не познавах нито една кърмачка. Ако взема сама да забременея пък щеше да е твърде късно. Нима трябваше да отида в онази уличка и да изнамеря някоя непозната жена? Ако наистина отида, не вярвам, че там ще има опашки от кърмачки да ме чакат.

Но задължително трябваше да намеря жена, която да ми даде кърма, или пък някоя гинеколожка, която да навие една от кърмещите майки да ми задели малко. Само че сигурно няма да стане така. Гинеколожката не ми е никаква, освен това и тя не е никаква на майката. Така че дори да има цял тон кърма, едва ли ще ми даде. Затова тръгнах към улицата.

Вече се свечеряваше, време беше за вечеря. Надявах се, че там ще срещна поне три жени с деца – така вероятността за успех беше по-голяма. Преди да вляза в улицата, обмислих ситуацията внимателно. Помислих си, възможно е някоя от тези жени да се обади в полицията и да ме вкарат в психиатрия. А, Сяо Ан работи там. Стените са изцяло бели и цари абсолютна тишина. Сигурно ще седя заедно с още един-двама побъркани и ще цъкаме мадзян[2]. Колкото и да са побъркани те обаче, пак няма да имам никакъв шанс за победа, понеже на мадзян никаква ме няма. За щастие в психиатриите на мадзян не се играе с пари.

Разбира се, ситуацията не е толкова сериозна. Жените само ще се възмутят от мен, най-много да не ми обърнат никакво внимание и туй то. В крайна сметка и аз съм жена и не могат да се усъмнят, че съм някой извратеняк. Всичко това премина през ума ми само за няколко секунди.

Направих завой и стигнах до улицата. Там имаше само няколко велосипедисти и пешеходци, нищо по-различно от която и да е друга уличка. Пък и в това студено време кому ще хрумне да замъкне детето си навън. А ако не си носят децата, дори да са кърмачки, аз няма как да разбера. Не мога да тръгна да питам всяка поотделно.

Извървях половината улица и не срещнах нито една жена с дете, а като гледах, и нататък нямаше да срещна, защото все повече се мръкваше. Реших да си отида вкъщи да вечерям.

Тъкмо се обърнах, съзрях една жена с бебешка количка да влиза в улицата. Тъй като се бе здрачило, можех да видя само, че е жена, а дали беше майката или бабата на детето не се виждаше. Забързах към нея. Когато наближих, най-после стана ясно, че е млада жена. Започнах да се притеснявам. Не я изпусках от поглед. Тя мен също, до момента, в който спрях пред количката. Погледнах бебето вътре – беше цялото повито, виждаше се само малко пълничко лице, потънало в дълбок сън. Отстрани на количката висеше торба със зеленчуци, явно се връщаха от пазар.

Извинете, дали може да ви помоля да ми помогнете, попитах тихо.

Тя само ме изгледа предпазливо, без да казва нищо. Нямаше как, трябваше да продължа.

Ъъ…

Трябваше да увелича неудобството си десетократно, за да я убедя, че нямам лоши намерения, усетих, че цялата се изчервявам.

Така. Приятеля ми го ужили стършел. Лекарката каза да използваме… ъ, да използваме човешко мляко за лекарство, така че аз… ъ, не знам дали бихте… ми дали малко…

Накрая гласът ми беше станал толкова тих, че и аз сама не чувах какво говоря, само, умряла от притеснение, следях за реакцията й. Очаквах да не ми обърне никакво внимание, да си забута количката напред, след което щях да мога да избягам.

Но тази великолепна майка ме погледна внимателно в очите и каза, добре, ела вкъщи.

Послушно завървях след нея, през целия път не казах нищо, нито тя, сигурно и на нея й беше неудобно. Като стигнахме до тях, отиде в друга стая да го „направи“, а аз стърчах в гостната. Върна се много бързо и ми подаде шише, пълно с млечно бяла течност. Поех го и пак се изчервих. Тя ме изпрати до вратата и каза тихо зад мен: Ама че работа! Ужилване от стършел можело да се лекува с това. Да, да, казах аз, като се обърнах.

Излязох от тях и тръгнах пак по улицата, чувствах се неописуемо успокоена. Бутилката човешко мляко топлеше ръката ми и беше доста странно. Спомних си как, когато бях малка, оперираха жлъчката на майка. Когато я изписаха, тя донесе две бутилки, в които бяха сложили извадените камъни. Чувството ми беше същото като тогава, когато гледах онези камъни.

Само че Сяо Съ не искаше и да чуе да намаже крака си с топлото и доста приятно на мирис човешко мляко от бутилката. Не ми вярваше, че източникът на млякото беше много красива млада жена. Стискаше здраво крака си и го гледаше като бебе. Каза, че предпочита да го ужилят сто големи колкото прасета стършели, отколкото да се намаже с човешкото мляко. Било въпрос на принципи.

Така планът ми още веднъж пропадна, беше ми втори провал за един ден. В последствие се скарахме. Заклех му се, че дори сто големи колко прасета стършела да го обкръжат, аз пак няма да го спася. И така много дни след това бутилката с човешко мляко стоеше на терасата, малко по малко променяше цвета си, докато един ден се развали напълно. Това ме натъжи ужасно много. Сяо Съ я сложи в торбата за боклук, а един ден по обяд я хвърли в кофата пред блока.

Все си мислех, че тази бутилка заслужава повече от кофата за боклук.

След време, докато вървях по улицата, отново срещнах онази жена. Този път беше без количка, но аз веднага я познах. Приближих се до нея, поздравих я, казах й, че кракът на приятеля ми е оздравял и й благодарих за помощта. Тя ме изгледа и, сякаш не ме познаваше, си продължи по пътя.

Онзи ден Сяо Съ ми каза, че е станал посред нощ и тайно се намазал с малко от бутилката човешко мляко.

 


[1] Джао Джунсян – китайски учен и водещ, автор на популярни телевизионни предавания от рода на „Светът на животните“ и „Хора и природа“ (б.пр.)

[2] Мадзян – традиционна китайска игра; домино (б.пр.)

 

от сборника „Искам да ти кажа за едно градче на име Ли“
превод от китайски: Стефан Русинов

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Ли

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s