У Цин: Лято: някакъв ден

 
 
Целият следобед е изключително спокоен, лежа на дивана, навън слънцето грее силно, чувствам се празен, безсмислен, след малко решавам да си набия една, намирам на дивана руло тоалетна хартия, откъсвам малко, след което свалям късите си панталони и бельото, започвам да си играя с пениса, докато в тоалетната хартия не се изстрелва върволица сперма, след това внимателно избърсвам спермата, останала по главичката, смачквам хартията на топче и я хвърлям в кошчето за отпадъци. За да разсея миризмата на сперма от въздуха, се пресягам за флакона с ароматизатор и пръсвам на всички страни. След това отново лягам върху дивана и гледам към тавана. Запалвам цигара, не я доизпушвам, загасям я.

Ставам и отивам до прозореца, заглеждам се в далечните планини, в мен се появява силно желание да отида на поход в тази планина, разбира се, зная, че да тръгна днес на планина е неосъществимо, понеже денят е почти на привършване, а и трябва да се подготвят още много неща, ако искам да отида на поход, трябва да разбера как се стига до подножието, въпреки че я виждам в далечината, нямам никаква представа как се стига до там, не знам къде е пътят, който води до нея. Освен планината виждам и едно обширно поле и много красиви реки, наистина много красиви. В този момент трябва да изляза на слънце, обръщам се, слизам по стълбите, като стигам до втория етаж, не знам какво направих, но се препъвам и почвам да се търкалям надолу, така ме боли, че едва не изревавам, но се сдържам, не издавам и звук, понеже си мисля, че не искам да развалям спокойствието на днешния следобед. Като сам съм се претрепал, да не ми е виновен друг? Само собственият ми късмет е виновен, и така, спирам се чак долу на площадката.

Сещам се за “Любимият ми марсианец”[1], вероятно след половин час болката ще поотмине, изправям се бавно и накуцвайки се добирам до шкафа в кухнята, отварям го и изваждим бутилка бяло масло[2], оставена там може би преди повече от десет години, ужасно мръсна е. Въпреки това отвинтвам капачката и намазвам малко по коленете и лактите си. След това излизам от къщи в знойния летен ден.

Тръгвам по улица “Зеленчуков базар”, страшно горещо е, но не отделям и капка пот. Като стигам до края на “Зеленчуков базар”, пред мен има два пътя, на югозапад ще стигна до едно селце на име Танян, а на север ще продължа по улиците. Решавам да забия към селцето Танян, да видя за какво става въпрос, помня, като бях в седми клас, момчето, с което седях на един чин, беше от Танян, вече съм забравил името му, но прякорът, който му бяхме измислили с Джоу Юн, помня съвсем ясно – “командирът на главорезите”, но не защото беше много смел, всъщност беше точно обратното, по-страхлив беше дори от мен, като видеше хулиган с нож в ръка, му се завиваше свят като на някое момиче, едва не припадаше, ами защото много приличаше на командира от “Главорезите на Гарисън”. Откакто завършихме основно, не съм го виждал, но Джоу Юн ми каза, че преди няколко години го срещнал на улица “Южно щастие”. “Едва го познах, носеше огледално излъскани кожени обувки”. Разбира се, сега не отивам в Танян да търся него, освен това вероятността да го срещна е много малка, защото той със сигурност отдавна се е изнесъл от селцето с кожените си обувки. Вървя по междинния път в продължение на около два часа, стигам до Танян, мотая се из селцето, хората като ме видят, някакъв непознат, ме гледат подозрително, малко ми е неудобно, тръгвам покрай реката до изхода на селцето, разни жени перат дрехи, деца се къпят. Оставам там известно време, след което си тръгвам. Прибирам се в Чумън, целият съм в пот, много съм изморен, спирам се до една улична будка и си взимам един сок от красула, след което и един от трева, в този момент работният ден тъкмо приключва, по моста “Северна порта” вървят хора, много е оживено. Решавам да отида до моста и да си купя печена питка.
 
 

---

[1] “Любимият ми марсианец” – американски сериал, добил популярност в Китай през осемдесетте (б.пр.)

[2] Бяло масло – екстракт от голтерия, евкалипт, мента, лавандула, използва се за облекчаване на болки (б.пр.)

 
 
от сборника “Един ден”
превод от китайски: Стефан Р. Иванов

Ли: Островът на гробищните крадци (1)

 
 
още от древността
 
когато А и Б се скараха
никой не усети
защото
в бара
светлината беше твърде бледа
а музиката беше много силна
едва когато двамата
се избутаха до входа
се избутаха до улицата
хората в бара видяха че навън
двама познати
се бият
тези които още не се бяха напили
викаха силно
стига толкова пуснете се
половин час по-късно
те се пуснаха
единият легна на дивана
другият си тръгна

2002.5.28
 
 
история

слънцето
греело в небето над юнлин
в този миг войникът изтеглил непохватно меча си
преди хиляда и петстотин години
юнлин
бил пазен от човек на име уан
безброй
войници минавали през пустошта
казват че тогава
всичко било само пустош
човекът на име уан живеел в сламена колиба
не пушел
нито пиел
имал дълга козя брада
нямал деца нито жена
в деня в който умрял от старост
друг човек на име уан заживял в сламената колиба
не след дълго напуснал
това място наречено юнлин

2002.3.28
 
 
историята на моите приятели

още не знам колко близки са те двамата
единият от тях често казва
че той и тя са заедно
от чисто биологична нужда
възможно е също
някой ден
двамата
досущ като съпруг и съпруга
да вървят по улицата

2001.11.11
 
 
от стихосбирката “Островът на гробищните крадци”
превод от китайски: Стефан Р. Иванов

У Цин: Куба

 
 
На 70 метра от ресторанта за баодзъ Гопи се намира един новооткрит бар на име “Куба”. Напоследък често идвам тук, понякога заедно с Лао Джан, понякога с Джоу Юн, а понякога и сам, ходя сам основно заради климатика, за да избягам от жегата навън, виетнамецът, който държи бара, предлага една много странна студена напитка на име “ТТХ” (с основни съставки сок от праскова и яйчен пунш). На път за бара винаги се отбивах в ресторантчето за баодзъ Гопи, Юен Шан още правеше баодзъта сам, беше остарял, изглеждаше, че не му остават още много години живот, тогава традицията на юенските баодзъ Гопи ще бъде прекъсната, също като чънската. Преди седем години единственият му син беше убит, говореше се, че той изобщо не скърбял, казал, този син го загубих много отдавна. Всеки път като минавам оттам, си купувам две или три баодзъ Гопи. Един ден, пред входа на ресторанта най-неочаквано срещнах Чън Сяо, страшно се изненадах, тя ме видя, в началото също беше много изненадана, непосредствено след това ми хвърли сияйна, но неоснователна и прелестна усмивка, същата като преди седем години, това не беше лека усмивчица, беше все едно в главата ми имаше телевизор, по който вървеше “Том и Джери”, все едно момиче гледаше “Том и Джери” или “Мики Маус и Доналд Дък”, такава усмивка беше. Не помня защо и откога така, вероятно преди време сме се засякли на улицата, тя е започнала да се смее насреща ми и оттогава все така, всеки път като ме види, винаги се пуква от смях. В началото си мислех, че нещо не ми е в ред с косата или дрехите, но много скоро осъзнах, че не аз не съм в ред, а тя, понеже никой друг не ми се смееше, само тя, не след дълго взех да свиквам, започнах да се възприемам като комедийна звезда, отвръщах й с усмивка на благодарност, понякога, когато бях в настроение, й правех някакво смешно изражение или движение. Разбира се, с нея се засичахме много рядко, дори може да се каже, че ми се струваше прекалено рядко. Освен това от последния път до сега бяха минали седем години. Преди бях много срамежлив, почти не я бях заговарял, но много пъти я проследявах, например знам, че и тя много обича баодзъ Гопи. Сега тя и нейната усмивка отново изникнаха пред мен, първата мисъл, която изскочи в главата ми, първата и единствената всъщност, беше да отида да я заговоря, какво толкова, ще й кажа нещо, здрасти, ала-бала, след това ще я поканя в Куба. Само дето осъзнах, че за седем години не съм се променил много, само й се поусмихнах, взех си баодзъта и изчезнах.

Едно нещо не разбирах, след като всеки път така ми се усмихваше, означаваше, че най-малкото съм й симпатичен, тогава защо не идваше да ме заговори? Да речем, че и тя като мен се стесняваше, но няма логика, тъй като смехът й беше доста дързък, а и от него си личеше, че е отворен човек, значи единствената причина можеше да бъде, че не иска да говори с мен, тогава за какво ми се смееше? На какво се смееше в крайна сметка? Да не би да е болна? Преди седем години с Джоу Юн обсъдихме този въпрос. Джоу Юн каза, и на мен ми е странно, даже ми е по-странно от на теб, защо като види теб, се разсмива, а като види мен, не? Моята прическа е много по-смешна от твоята. Накрая Джоу Юн каза, ама е много красива. Затова реших днес пак да го обсъдя с него. Обадих му се, в Куба съм, идвай, познай кого срещнах днес. Като дойдеш, ще ти кажа. След това седнах на бара, изпънах показалец и среден пръст към сервитьорката и казах, един ТТХ.

Още щом пристигна, Джоу Юн нетърпелив ме запита, кого си срещнал? Че и не казваш по телефона. Отговорих, Чън Сяо. Джоу Юн казва, Чън Сяо? Къде? Викам, преди малко в ресторанта за баодзъ Гопи. Джоу Юн казва, защо не я доведе? Викам, ами как да я заговоря? Джоу Юн казва, какво толкова, стари съученици, не сме се виждали от толкова време. Как изглежда сега? Викам, много е красива. Джоу Юн се сети нещо, пак ли се смя, като те видя. Викам, да. Джоу Юн казва, трябва да я заговориш, наистина. Викам, кажи ми, на какво толкова се смее? Джоу Юн отговаря, този въпрос няма смисъл да ми го задаваш, на мен ми е още по-неясно, трябва нея да питаш, още преди седем години трябваше я питал. Викам, ами да вземеш да я питаш вместо мен ли? Джоу Юн отговаря, е как да я питам? Аз не съм й никакъв. После добавя, трябва първо да я срещна, тогава да я питам. Ти нали тъкмо си се видял с нея, аз даже не съм я видял. Викам, ами следващия път тогава. Като я засечем, заедно ще я питаме. Джоу Юн казва, ще посмееш ли? Викам, а ти? Джоу Юн отговаря, много ясно. Викам, решено значи, следващия път като я срещнем, ще я питаме двамата. Джоу Юн пита, как изглежда сега? Викам, много е красива.

Един следобeд небето се смрачава, цикля си в стаята, седя на пода, Чън Сяо влиза в стаята ми. Ошашквам се, искам да я питам, какво правиш тук? Но не я питам, зная, че това е сън. Чън Сяо казва, може ли да седна. Отговарям, разбира се. И тя бавно се снишава, обляга се на бибилотеката, сяда на пода, точно пред мен, на един метър разстояние, бавно изтяга свитите си крака, не носи обувки, нито чорапи, босите й крака бавно-бавно се протягат към мен, засрамвам се и поотдръпвам моите, в противен случай щяхме да си ги допрем. Чувствам се аболютно безсилен, излягам се бавно на пода, краката й са само на десет сантиметра от очите ми. Едва не се загърчвам от притеснение. Чън Сяо казва, изморена съм, искам да поспя, може ли. Отговарям, разбира се. Тя затваря очи и заспива, като диша равномерно. Заспива точно до мен и ме оставя да се чудя какво да правя.
 
 
Реших да намеря Чън Сяо. Получих някакъв особен подтик, в който се съдържаше и яд, яд ме беше на себе си. Посред нощ почувствах, че трябва да намеря Чън Сяо и да я попитам директно, в противен случай щях да съборя някое дърво от яд.

(Преди много години отидох на гости на Ду Дзи, в полето пред дома му видяхме кучето им да се чифтосва с една кучка, Ду Дзи се приближи до тях, издърпа тяхното куче за опашката, искаше да ги отдели, но не ставаше, затова извика, У Цин, ела да ми помогнеш да го издърпаме. Изтичах до тях и казах, как да дърпам? Ду Дзи отговори, хвани другото за опашката. И така задърпахме опашките на две кучета, които бяха по средата на чифтосване, беше точно като дърпане на въже, напъвахме, охкахме, дърпахме двете кучета. Говоря глупости, разбира се, аз изобщо не присъствах на тази случка, даже до ден днешен не съм виждал две чифтосващи се кучета. Но въпреки това успяхме, успяхме да ги разделим едно от друго. Кучетата си тръгнаха в пълно самообладание, всяко в неговата си посока. На следващия ден в училище Ду Дзи изглеждаше много депресиран, каза ми, че после кучето им излязло само на шосето и застанало пред един хвърчащ джип, умряло на място. За какво я разказах тази история?)

Чън Сяо живееше в Ново селище Дунфан, сравнително развит район на Чуджън, по мое впечатление там има много красиви жени, но аз рядко ходя. Не си спомнях добре къде точно живееше Чън Сяо, последния път като я проследих до тях, беше преди седем години, възможно беше да са се преместили. Помотах се из района, след което си тръгнах. Минах по каменния мост Дунмън, тръгнах отляво по улица “Хуанхъ”, неусетно стигнах до Културния център. Чумънският културен център всъщност е остров сред реката, прилича на парк, ограден отвсякъде с вода, покрит с върби, сградата издигната посредата, е издържана в древен стил. Влязох и седнах да играя сянци[1] с един дядо, загубих две поредни партии, след което излязох. Продължих да вървя по реката отляво, стигнах до улица “Нансин”, завих надясно по булевард “Южен”, стигнах до Кръстовището, завих наляво по “Западен”, стигнах до пресечката с улица “Освобождение”, завих наляво по нея, стигнах до ресторанта за баодзъ Гопи, купих си две баодзъ, след което продължих напред, стигнах до Куба, влязох, отидох до бара, седнах, изпънах показалец и среден пръст към сервитьорката Сяо Фа.

Сяо Фа веднага ми донася чаша ТТХ. Казавам й, Сяо Фа, искам да те питам нещо.

Сяо Фа отговаря, какво?

Казвам, ако жена види мъж и се засмее, какво означава това?

Сяо Фа отговаря, означава, че има някакви намерения.

Казвам, а ако няма намерения?

Сяо Фа отговаря, тогава сигурно мъжът е смешен?

Казвам, ако и това не е така?

Сяо Фа отговаря, ами тогава сигурно жената нещо не е в ред.

Казвам, да, какво може да не й е в ред?

Сяо Фа отговаря, хлопа й дъската.

Казвам, със сигурност не й хлопа дъската, има ли друга вероятност?

Сяо Фа отговаря, е, не знам тогава.

Поклащам глава, вдигам чашата си и пия една глътка. В този момент.

Сяо Фа казва, У Цин, отдавна искам да те питам нещо, много мислих, но така и не мога да си отговоря, от край време този въпрос ми се върти в главата, но все не те питам, сега трябва да те попитам, просто трябва.

Заглеждам я, на лицето й се чете копнеж да узнае отговора на загатка. Викам, какъв е въпросът?

Сяо Фа казва, защо винаги като си поръчваш ТТХ, протягаш напред два пръста?

Поглеждам си пръстите, протягам показалеца и средния, казвам, така ли правя?

Сяо Фа отговаря, да, защо всеки път така протягаш два пръста?

Викам, това какво означава?

Сяо Фа казва, ами нали тебе питам.

Викам, много е просто, означава, че когато протегна един пръст, не искам ТТХ.
 
 
Все си мисля, че един ден ще срещна Чън Сяо в Куба, понеже ми се струва, че барът би й харесал, както аз обичам баодзъ Гопи и тя ги обича. Според мен тя е идвала в Куба, може би многократно, просто не сме се засичали. Затова започнах да го посещавам все по-често, почти всеки ден. Разговорите ни със Сяо Фа също зачестиха, често й задавах онзи въпрос. Казах й също, че мъжът, на когото жената се смее, когато го види, съм аз, и че в момента издирвам жената, която се смее, като ме види. Описах Чън Сяо на Сяо Фа възможно най-детайлно, попитах, да си виждала момиче, което отговаря на това описание? Сяо Фа каза, не съм обръщала внимание. Казах й, тя обезателно ще се появи, като я видиш, незабавно ми се обади. Най-накрая една вечер Сяо Фа ми се обади по телефона и ми каза, че преди малко са влезли един мъж и една жена, жената много прилича на тази, която ми описа. Сърцето ми заподскача от вълнение, казах, наглеждай ги, моля ти се, веднага идвам.

Излязох от къщи и тръгнах към Куба с колелото си, отне ми около 20 минути, оставих колелото навън, втурнах се вътре и се заоглеждах във всички посоки. Само че никъде не видях Чън Сяо, попитах Сяо Фа, къде е, къде е? Сяо Фа каза, отиде до тоалетната. Викам, нали каза, че са мъж и жена, къде е мъжът? Сяо Фа отговори, отидоха заедно. Викам, отивам да видя. Тръгнах към тоалетните, тъкмо се показах от един завой, застопорих на място, в коридора пред тоалетните мъж и жена се бяха прегърнали и плачеха, жената беше Чън Сяо. Мъжът беше с гръб към мен, Чън Сяо, положила глава върху рамото му, цялото й лице в сълзи, изглеждаше ужасно огорчена. В този момент Чън Сяо ме видя, но съвсем не си пролича. Двамата продължиха да плачат сякаш около тях нямаше хора.

Набързо се обърнах и тръгнах назад, Сяо Фа попита, тя ли е? Казах, тия двамата какво са се разревали пред тоалетната? Сяо Фа каза, така ли, не знам, до преди малко си бяха добре. След което въодушевена затича към тоалетните да гледа.
 
 

---

[1] Сянци – китайски шах (б.пр.)

 
 
от сборника “Един ден”
превод от китайски: Стефан Р. Иванов

У Цин: Защо трябва без никаква причина да отида при почти непознато момиче и да й кажа, че не я харесвам

 
 
Звучи странно, с Юен Лиджъ сме съученици от първи клас, странното е, че до девети клас бяхме непрекъснато в една група, въпреки че много пъти имаше размествания в класовете, ние все се падахме заедно, с Джан Дзиенхуа се разделихме, с Джоу Юн се разделихме, с Уан Джълай се разделихме, с Ду Дзи се разделихме, единствено с Юен Лиджъ винаги оставахме в една група, наистина много странно, направо цяло чудо, девет години без прекъсване бяхме съученици. Всъщност не мога да кажа кой знае какво повече, въпреки че девет години бяхме в една група, а и отначало се разбирахме много добре, някъде по времето когато бяхме трети клас, отношенията ни вече бяха като на най-обикновени съученици, нито се ненавиждахме, нито се харесвахме, аз се събирах с част от бившите съученици, а с Юен Лиджъ се държахме едва ли не като непознати, когато влязохме в основното училище[1], бих казал, че малко ме беше страх от него, тъй като по това време вече се носеше славата му на главатар на хулиганска банда.

Трябва да призная и следното: и като малък, и като порасна, Юен Лиджъ беше голям хубавец, досущ като някоя звезда, естествено, когато бяхме малки, хората не можеха да оценят красотата му, смятаха, че просто е сладък, но тази сладкост имаше силно въздействие върху учителите, почти никой от тях не можеше да му откаже нищо, въпреки че оценките му не бяха кой знае колко добри, всички го третираха като принц, а много момчета по всяка вероятност му завиждаха. Трябва да се отбележи, че семейството му принадлежеше към средната класа, но той дружеше само със съученици от богаташки семейства, в началото и аз излизах с тях, Юен Лиджъ ме водеше по домовете на богатите съученици, където тайно пушехме вносни цигари, пиехме кафе и вносен алкохол. Не след дълго усетих как започнаха да ме дискриминират, един път играехме на някаква игра и ме накараха да нахлупя на главата си гърнето, в което уринираха, разбира се, не го направих, след което се отделих от техния кръг. Юен Лиджъ за разлика от мен изпълняваше всички задачи, понасяше всичко и не се отказваше, освен това вмъкна още много съученици от обикновени семейства в тяхната банда, така малко по малко той си издейства лидерската позиция сред тях.

Като пораснахме, красотата на Юен Лиджъ (сега се замислям, че много приличаше на Леонардо ди Каприо) заедно с меланхоличното му излъчване привличаха и много момичета, наистина, събираха се около него на тълпи, той беше като новозеландски жребец, преследван от красиви жени, момичетата, тайно влюбени в него, се редяха на опашка, сред тях имаше дори момчета. По това време тъкмо се зарибявах по изкуството на шпионажа, въпреки че не изпитвах никакъв интерес към любовния му живот, често се случваше, когато следях някое красиво момиче, да я проследя именно до дома на Юен Лиджъ, беше много интересно, веднъж докопах едно писмо до негов приятел, като го прочетох, щях да се спукам от смях, каква изненада само, никога не бих се сетил, че Юен Лиджъ харесва едно момиче, което аз едва понасях, ниска, пълна и здрава и с много големи разни неща, да загърби всички онези красиви момичета за сметка на тази, освен това от писмото му се разбираше, че тя не изпитва същото към него. Дадох на Джоу Юн да го прочете, след което го изгорихме, стана ни много весело, отидохме да пием заедно. По-нататък с Джоу Юн докопахме още едно негово писмо, като го прочетохме, почти се бяхме попикали от смях, оказваше се, че приятелят му също харесвал дебелата, в писмото си той пламенно нареждаше някакви неща за братска обич, ти си по-голям от мен, отстъпвам ти правото да я обичаш и такива простотии.

Един ден след училище с Джоу Юн се прибирахме, изведнъж Юен Лиджъ и няколко от неговите хора застанаха на пътя ни. Предусетих нещо лошо. Юен Лиджъ каза, У Цин, трябва да говоря с теб. А на Джоу Юн каза, теб не те засяга, изчезвай. Положих огромни усилия да запазя самообладание, попитах, за какво? Юен Лиджъ каза да намерим някое място да си поговорим. Казах на Джоу Юн, върви. Юен Лиджъ ме заведоха до една малка алея, тайно оглеждах пътя, по който минаваме, вътрешно планирах как да избягам, след като започнат да ме бият. Опряха ме в стената, красивият Юен Лиджъ застана пред мен, извади кутия цигари, издърпа една с уста, след което протегна кутията към мен, попита ме, искаш ли, викам, не, в същото време си мислех, ти така ги олигави всичките, остава и да поискам. Мина известно време, той не продумваше, само дълбоко всмукваше от цигарата, всмукване след всмукване, идеше ми да се развикам: ако ще плюеш, плюй, какво се мотаеш. Направих едно нетърпеливо движение, с показалеца на дясната ръка потърках долната част на носа си, забелязах, че и подчинените му не ги свърташе. Юен Лиджъ най-после заговори, каза, У Цин, с теб сме съученици от девет години, винаги сме се разбирали добре, не искам да ти създавам неприятности, но тази работа… дано можеш да ми обясниш. Е, писна ми, сто часа говори, нищо не каза. Викам, за какво иде реч де? Той каза, добре, без заобикалки, нали така? Има едно момиче, което те харесва. Като чух, въздъхнах от облекчение, понеже през цялото време си мислех, че е узнал за писмата, изглежда нямаше такова нещо, но това, което каза, ме слиса. Позамислих се, не можех да се сетя кой може да ме харесва, идваха ми наум само такива, които аз харесвам. Викам, кой това? Юен Лиджъ отговори, Лиу Ся[2]. Тези две имена не ми говореха почти нищо, много трудно можех да ги свържа с онова момиче, разбира се, само след няколко секунди се сетих, Лиу Ся е дебелата, с големите разни неща, която Юен Лиджъ харесва, в този миг едва сдържах смеха си.

Лиу Ся ме харесва?

Да, тя ми го каза.

Аз, аз не знам за такова нещо, наистина не знам, за пръв път чувам.

Знам, че не знаеш, но сега вече знаеш.

Какво знам?

Знаеш, че Лиу Ся те харесва.

То… то… ама аз пак нищо не знам.

Не ме интересува дали знаеш или не знаеш. Искам да знам ти харесваш ли я?

Аз… не знам.

Не знаеш дали я харесваш?

Не, не, не, аз още не знам какво ми говориш.

Мамка му, не се прави. Отговаряй: харесваш ли Лиу Ся.

Еми не тогава, не я харесвам. Така добре ли е?

Как така така добре ли е, искам истината.

Това е истината.

Добре тогава, иди да й кажеш.

Какво да й кажа?

Пак се правиш! Искам да отидеш да й кажеш, че не я харесваш.

Не се правя, от какъв зор без никаква причина ще отида при някакво момиче да й кажа, че не я харесвам?

В този момент Юен Лиджъ ми лепна един шамар, изглеждаше ядосан, нищо не можех да направя.

Ако до утре не й кажеш, не отговарям. След като ми метна това изречение, Юен Лиджъ махна с ръка, забра си хората и замина. Аз останах облегнат на стената, беше ми много лошо, едва не се свлякох долу.

Отидох в Джоу Юн, имахме една малка тетрадка, в която записвахме адресите на всички момичета от класа, дори на всички от випуска, това беше плод от дългосрочното ни разузнаване. Проверих за адреса на Лиу Ся, живееше в общежитията на Чумънска болница, от където можеше да се изведе заключението, че баща й или майка й или и двамата работят в болницата. Мислех си, по-добре късно отколкото рано, вечерта след времето за самостоятелна подготовка, беше около девет, сбутах се в един ъгъл до общежитията на болницата и зачаках Лиу Ся, не се наложи да чакам дълго, след малко я видях да се приближава, беше сама, показах се от ъгъла и се направих, че случайно я срещам. Лиу Ся беше много изненадана да ме види, каза, У Цин, какво правиш тук? Викам, минавам само. Тя каза, ти не живееш ли до Северната порта? Как ще минаваш само? Викам, залутах се, аз често се лутам. Тя каза, до толкова късно ли се луташ? Викам, тъкмо се канех да се прибирам, ти наблизо ли живееш? Тя отговори, да, ей там, в общежитията на болницата, и посочи с пръст, аз не погледнах, защото ми беше пределно ясно къде живее, в кой блок и кой номер, обмислях как да й кажа. Какво да й кажа? Нямаше как. В този момент Лиу Ся каза, да не би да имаш нещо да ми казваш? Това изречение ме прониза в сърцето като куршум, шашардисах се, обърнах се светкавично и отпедраших.

Прибрах се вкъщи, беше ми много тегаво, извърших такава безподобна глупост, сам направих неприятното си положение още по-неприятно, тя сигурно вече си мислеше какви ли не простотии. Въртях се неспокоен в леглото си, накрая взех решение: ебал съм го, нищо няма да кажа. Първо на първо, това е нещо, което просто не може да се каже, защо трябва без никаква причина да отида при почти непознато момиче и да й кажа, че не я харесвам? Освен това принуден от друг човек, най мразя да ме принуждават да правя нещо, защо трябва да го кажа? Защо след като Юен Лиджъ ме е накарал, трябва задължително да го направя? Какво толкова ще стане, ако не го направя? Какво? Ще ме потрошат веднъж, голяма работа, няма да ме убият.

Аз обаче определено съм много страхлив, на следващия ден излъгах, че съм болен и останах вкъщи. Така свалих картите пред Юен Лиджъ, ясно ми беше, че покажех ли се навън, ме чакаше сигурен бой, можех да се скрия на първи, но не можех да се крия до петнайсти.
 
 
Онзи ден не беше първи, нито пък петнайсти, спомням си много ясно, беше двадесет и седми юни. В двора на Чумънското основно училище Юен Лиджъ бе пронизан в корема от малък нож, но истинската причина за смъртта му беше, че след това този малък нож прорязал сънната му артерия, кръвта се разтекла като от клапата на велосипед, не спирала. В това време всички били в час, в пустия двор били само Юен Лиджъ и онзи с ножа. Съществуват безброй версии за случилото се, дори убиецът вече не беше ясен, да не говорим за мотива му. Разбира се, убиецът направи самопризнание и беше отведен от полицията. Името му беше Йе Фу. Може би трябваше да си изясня този инцидент, но нямах интерес, дори да разпитвам не ми се занимаваше. Що се отнася до клюките, които се носеха сред приятелките на майка ми, те толкова се бяха отдалечили от фактите, че нямаше накъде повече, дори говореха как капакът на ковчега на Юен Лиджъ внезапно се отворил и разни такива.
 
 

---

[1] Основно училище – от шести до девети клас (б.пр.)

[2] Ся – розови облаци (б.пр.)

 
 
от сборника “Един ден”
превод от китайски: Стефан Р. Иванов

У Цин: Баодзъ Гопи

 
 
Сега, приятели, искам да ви разкажа за баодзъ Гопи[1] и уменията, необходими за приготвянето им.

Баодзъ Гопи са съвършено различни от познатите ви баодзъ, на външен вид са тъмнозелени и полупрозрачни, формата им е като на малка круша (може би сравнението не е съвсем удачно, но ми е много трудно да го опиша точно), кавото и да кажеш за тях, баодзъ Гуопи не могат да се нарекат хранителен продукт, те са едно изящно смарагдено произведение на изкуството. Тъй като са полупрозрачни, смътно се вижда плънката от малки гранули, но ако не разбирате, няма абсолютно никакъв начин да разпознаете какво в крайна сметка е това вътре, само след като отхапете, можете да видите всичко, което се съдържа в тях. Що се отнася до вкуса им, ще ви кажа само три думи – първокласен продукт от световно качество (ъ, не, това са четири). Ароматът им е нежен, наситен и свеж, плънката им е прясна, плътна и лека, не мазна, вкусът им е мекосладък, пряснонаситен (извинете, започнах да си измислям думи), заядеш ли ги, невъзможно е да спреш, а послевкусът остава в теб най-малко три дни след това. Мога да ви уверя, че вкусите ли веднъж истински баодзъ Гопи, още преди да сте осъзнали какво се случва, вече ще сте изяли много повече, отколкото сте възнамерявали, много повече от капацитета на стомаха ви, дори и да сте фина девойка на диета. Въпреки това не бива да се тревожите – баодзъ Гопи са сто процента натурален био продукт, нямат странични въздействия, те са нискомаслени, богати на хранителни елементи, при това се храносмилат и обработват много лесно. Струва си да се отбележи, че баодзъ Гопи съвсем не са скъпи като екзотичните деликатеси, те са нещо, което всеки обикновен човек може да си позволи да консумира ежедневно. Тук те дори не са кой знае колко по-скъпи от обикновените баодзъ. Но техниката за приготвянето им е сложна и много трудна за овладяване (особено за истински хубавите баодзъ Гопи).

За мен е абсолютно непростимо, че такъв един първокласен хранителен продукт никога не е попадал в архивите на Чумън. Вуйчо ми е в редакционната колегия на местните архиви, имах шанса да прочета повечето информация за Чумън, най-вече тази, отнасяща се за храна, смотаните чиновници, които съставят документацията, сякаш изобщо не ги е грижа за хранителната част, вписали са само някакви най-обикновени и нищо и никакви на вкус храни от рода на йоудан[2], йоудуън[3], сибин[4] (дори и за тях информацията е написана съвсем накратко и безотговорно), а са оставили извън списъка нашите велики баодзъ Гопи. Когато видех вуйчо, го питах сериозно: защо не впишете баодзъ Гопи, де? Вуйчо даже не ме поглеждаше, главата му оставаше забита в конфуцианската му книга и невъзмутимо изричаше, не мога да ти кажа, аз отговарям за религиозния раздел. Това беше моят вуйчо, за да ви прозвучи малко по-внушително, ще кажа, че той работеше като научен изследовател в областта на религията, а не толкова внушително – четеше свети писания, по цял ден се занимаваше с Диамантената сутра, Сърдечната сутра и разни такива. Много ми се щеше да му кажа: ти си виновен за западането на нашите баодзъ Гопи!

Може да се каже почти със сигурност: аз съм единственият човек на света, захванал се да запише техниката за приготвянето на баодзъ Гопи, жалкото е, че аз самият не умея да ги правя, мога само да напиша каквото знам за тях. И така, започвам.

Необходими продукти: първокачествен патат мудун (сладкият патат мудун е сравнително голям патат от най-добро качество, доколкото знам, не расте никъде извън Чумън), първокачествен “планински прах” (“планинският прах” е горе-долу скорбяла от патат), прясна ряпа (не трябва да е твърде голяма), сушено тофу[5], месо от ребра (крехкото месо трябва внимателно да се отдели от ребрата), сушени скариди, цели скариди, октопод, сушена змийорка и така нататък (има и още няколко съставки, които никога не съм знаел). Подправки: за жалост не зная почти нищо за тази част от рецептата, най-вероятно се използва сол, соев сос, оцет, екстракт от вино, сусамово масло, копър, лук, чесън, неща от този род, но със сигурност знам, че готварското вино е много важно.

Начин на приготвяне: пататът мудун се измива, обелва, слага се в бамбуков панер за запарване и се запарва, към така приготвения патат се добавя подходящо количесто планински прах, след това се омачква хубаво с ръце (ръцете обезателно трябва да бъдат измити, особено пък ако преди това сте ходили до тоалетната, необходимо е да са съвършено чисти), тази част е много важна, пропорцията между патата и планинския прах е от изключително значение и има пряко влияние върху крайния вкус на баодзъта, тъй като и двете съставки са твърди (не се добавя вода), смесването им не е никак лесно, изцяло се разчита на кулинарния опит и инстинкт. Добре омачканата смес се оставя настрани. След това се приготвя плънката, ряпата, тофуто, месото, сушените и целите скариди, октоподът и змийорката се нарязват на малки кубчета, добавят се част от подправките и се слагат в тенджера да се заварят леко, когато се сварят наполовина, се изваждат, в нагорещен тиган се сипва малко растително олио, първо се пуска месото, след него и останалите съставки и се запържват заедно, като се добавят и другите подправки (в този момент ароматът вече е неустоим). После с ръка загребваме по малко от омачкания патат и оформяме кошнички, в които с лъжица сипваме готовата плънка, след което затваряме отвора и го притискаме с пръсти, като заформяме малък израстък (това е един от характерните белези на баодзъ Гопи). След като напълним и затворим всички баодзъ, ги слагаме едно по едно в бамбуковия панер, запарваме ги, изваждаме. Баодзъта Гопи са готови.

След като парата им се поразсее, ги поглеждаме, седят там като изкъпани, още мокри красавици… (тук изтрих 46 думи), на допир баодзъ Гопи също са особени, ако ароматът им не беше толкова съблазнителен, щеше да ни е много мъчно да ги отделим от ръката си и да ги изядем, разбира се, хапнеш ли едно, и самият господ не би могъл да те възспре да изядеш второ, трето…
 
 
В Чумън има две най-известни фамилии, които правят баодзъ Гопи – Чън и Юен. И двете семейства имат близо стогодишни традиции, и двата вида баодзъ са със собствени особености, чънските баодзъ Гопи са известни с превъзходната си плънка, начинът за приготвянето им е специален и се пази в пълна тайна. Юенските баодзъ пък са с чудесна обвивка, майсторството в приготвянето й е непостижимо за външен човек, освен това мугун пататите им задължително се отглеждат от самите тях. Сегашният представител на чънските баодзъ Гопи е Чън Цайсян, моята майка. Всъщност майка не е пряка наследница на тайната на чънските баодзъ, семейнита традиция повелява тайната да се предава само на мъже, дядо ми предал уменията си на двамата си сина, малкият почина преди десетина години от мозъчен тумор, големият още от дете е крайно религиозен и не изпитва никакъв интерес към майсторството за направата на баодзъ Гопи, така тайната за прочутата чънска плънка се изгуби и традицията бе прекъсната. За щастие майка ми винаги е била много хитра и сръчна и тайно е научила едно-друго от дядо ми, освен това, осланяйки се на спомените за оригиналния вкус на баодзъта, тя изпробва най-различни съставки и пропорции, така че да постигне истинския вкус, но тъй като все пак преди всичко тя е добра съпруга и любяща майка, няма достатъчно ентусиазъм да се захваща с възраждането на чънските баодзъ, така че освен нея аз и баща ми сме единствените хора на света, които имат възможността да ядат чънски баодзъ Гопи, не зная дали това повече ме радва или ме натъжава (като гледам баща ми, той по-скоро се радва).

Що се отнася до юенските баодзъ Гопи, за тях не знам много, понеже в семейство Юен има един много важен принцип, а именно: каквото и да става, баодзъ Гопи не могат да бъдат обсъждани с външни хора. Цялото им семейство е много затворено, всеки от тях сякаш носи в себе си някаква дълбока семейна тъга. Настоящият представител на юенските баодзъ Гопи се казва Юен Шан, този човек съвсем спокойно би могъл да бъде наречен “баодзъист”, цял живот изследва, разучава и упражнява техниката за приготвянето на юенските баодзъ Гопи и за отглеждането на пататите мугун, за да предотврати попадането на тайната им в чужди ръце, той дори си взе глухоняма жена, неговото майсторство вероятно вече е надскочило това на предците му, има ресторант за баодзъ на улица “Освобождение”, бизнесът им върви изключително добре, даже баща ми и аз често ходим да ядем там, но тъй като нямат търговски нюх и методите им са твърде консервативни, ресторантът им съвсем не е така развит като всенародно известните ресторанти с големи традиции, а е просто един малък, стар ресторант. Друго жалко е, че Юен Шан е напълно неграмотен, заради което не може да запише историята на техните баодзъ Гопи. Още по-жалко е, че единственият му син Юен Лиджъ няма никакво желание да наследи уменията на баща си. Заради дългата и усилена работа (отглеждането на пататите, ежедневното приготвяне на толкова много баодзъ, както и управлението и поддържането на ресторанта) и психическото натоварване, Юен Шан старее бързо, изглежда много по-стар от реалната си възраст. Хората рядко го виждат усмихнат, дори редовните посетители на ресторанта му (клиентите обикновено ги обслужва съпругата му, той самият почти не разговаря с тях). Единственото изключение е когато някой от нашето семейство влезе в ресторанта му, винаги идва да ни обслужи лично, освен това се усмихва приветливо, вероятно го прави от уважение към чънските баодзъ, на мен винаги казва да се храня спокойно и да ям колкото си искам, след това застава до мен и ме пита, харесват ли ти баодзъта Гопи? Аз кимам енергично и отговарям, мхм. Той остава удовлетворен и казва, хубаво, хубаво.
 
 

---

[1] Гопи – букв. “обелки”, това е и китайското име на литературния сайт на У Цин www.koopee.net (б.пр.)

[2] Йоудан – яйца, сварени в мазнина (б.пр.)

[3] Йоудуън – пържено тесто най-често с плънка от сладък боб, грах, соеви кълнове и скариди (б.пр.)

[4] Сибин – вид печено тесто (б.пр.)

[5] Тофу, тоуфу или доуфу– соева извара (б. пр.)

 
 
от сборника “Един ден”
превод от китайски: Стефан Р. Иванов